Суперкомандос
- Автор: Морган Ричард
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Суперкомандос». Краткое содержание книги:
— За Резолюция 653, а?
— Аха.
Двамата пак се загледахме в тавана над креслата. Кабината беше евтина стандартна изработка — издухана като детско балонче от цяло парче полифибър, а вратите и прозорците изрязани с лазер и закрепени отново с епоксидни панти. По извития сив таван нямаше абсолютно нищо за гледане.
— Кажи ми нещо, Ортега — обадих се аз след малко. — Онзи тип, дето го лепна за мен в четвъртък следобед, когато отидох да пазарувам. Откъде изрови такъв некадърник? И слепец щеше да го забележи.
Тя помълча, после неохотно призна:
— Нямахме друг на разположение. Беше чиста импровизация. Наложи се спешно да те покрием, след като изхвърли дрехите.
— Дрехите. — Аз затворих очи. — О, не. Пъхнали сте нещо в костюма. Толкова елементарно?
— Да.
Върнах се мислено към първата среща с Ортега. Наказателното учреждение, пътуването до Слънчевия дом. Съвършено ясната картина се завъртя на бързи обороти. Видях как стоим на ливадата с Мириам Банкрофт. Ортега си тръгва…
— Сетих се! — Аз щракнах с пръсти. — Когато си тръгна, ти ме потупа по рамото. Не мога да повярвам, че съм бил толкова глупав.
— Сигнализатор с ензимно залепване — обясни делово Ортега. — Колкото око на муха. Есен е и не вярвахме да се разхождаш без сако. Естествено, когато го изхвърли, решихме, че си ни разкрил.
— Не. Откъде у мен толкова ум?
— Готово! — обяви внезапно Мики. — Дами и господа, дръжте се здраво, потегляме.
Навлизането бе по-грубо, отколкото бих очаквал от инсталация в държавно учреждение, но аз бях преживявал и по-лоши неща. Първо хипнофоните ни обгърнаха с пулсиращия код на сигналите си, докато по сивия таван изведнъж заиграха поразителни вихри от светлина и смисълът се отцеди от Вселената като мръсна вода от мивка. Сетне се озовах…
Другаде.
Мястото се разстилаше до безконечност във всички посоки около мен и изглеждаше като огромно увеличение на едно от металните стъпала, по които бяхме слезли. Стоманено сива равнина, осеяна тук-там със заоблени издатини. Небето над нас бе в същия сив оттенък, но малко по-бледо. Мътните сенки из него напомняха решетки и старинни ключалки. Добър психологически трик — разбира се, ако някой от разпитваните затворници изобщо знаеше какво е истинска ключалка.
Пред мен от пода бавно се оформи заоблена сива мебел като скулптура, израстваща от живачно езерце. Първо проста метална маса, после столове — два отсам и един от другата страна. До последните секунди от създаването им ръбовете и повърхностите бяха леко замъглени, сетне изведнъж придобиха геометрична строгост и се отделиха от пода.
Ортега се появи до мен — отначало като бледа скица с молив, само тръпнещи линии и светлосенки. Пред погледа ми по нея пробягаха пастелни цветове и движенията й станаха по-определени. Тя се обръщаше да ми каже нещо, посягайки към джоба на якето си. Изчаках, докато приключи финалната настройка на цветовете. Ортега извади пакет цигари.
— Ще запалиш ли?
— Не, благодаря. Аз…
Но, разбира се, беше глупаво да се тревожа за здравето на виртуалния си образ. Взех пакета и изтръсках една цигара. Ортега щракна бензиновата си запалка и първото парване на дима в дробовете ми бе същинско блаженство.
Вдигнах очи към геометричните шарки в небето.
— Стандартен ли е декорът?
— В общи линии да. — Ортега се загледа в далечината с присвити очи. — Само дето изображението е малко по-ясно. Сигурно Мики иска да покаже на какво е способен.
Кадмин изникна от другата страна на масата. Още преди виртуалната програма да го оцвети напълно, той ни забеляза и скръсти ръце. Не пролича дали появата ми го е стреснала, както се надявах.
— Пак ли, лейтенант? — попита той, когато програмата довърши образа му. — Знаете, че има нормативи на ООН за максималната продължителност на виртуалните разпити.
— Точно така и все още сме много далеч от норматива — каза Ортега. — Защо не седнеш, Кадмин?
— Не, благодаря.
— Казах да седнеш, мръснико!
В гласа й внезапно звънна стоманена нотка. Сякаш по магия образът на Кадмин примигна и се озова седнал зад масата. За миг по лицето му се изписа ярост, но изражението веднага изчезна и той иронично отпусна ръце.