Суперкомандос

Ортега ми хвърли скептичен поглед през рамо.

— Искаш да го сплашиш дотам, че да си признае? Димитрий Кадмин? Не ми се вярва.

— Той ще е объркан, а в такова състояние хората се изпускат. Не забравяй, този тип работи за някого, който ме иска мъртъв. Следователно въпросният някой се страхува от мен и сигурно му личи. А това може да е повлияло и на Кадмин.

— И по този начин ще ме убедиш, че някой е убил Банкрофт, така ли?

— Ортега, няма значение дали вярваш или не. Вече го обсъдихме. Ти искаш отново да приберат носителя на Райкър на сигурно място. Колкото по-скоро разнищим всичко около смъртта на Банкрофт, толкова по-скоро ще стане това. А и ще бъда далеч по-малко застрашен от съществени органични увреждания, ако не се лутам слепешком. С други думи, ако ми помагаш. Не искаш този носител да пострада в някоя друга престрелка, нали?

— Друга престрелка?

Бяха ми трябвали трийсет минути разгорещен спор, за да набия в главата на Ортега същността на новите ни взаимоотношения, но полицейските й инстинкти продължаваха да ме дебнат.

— Да, след онази в „Хендрикс“ — импровизирах светкавично аз и изругах наум химичното взаимодействие, което ме бе извадило от равновесие. — Там ме напердашиха здравата. А можеше да е и по-зле.

Тя ми хвърли нов, по-дълъг поглед през рамо.

Системата за виртуални разпити бе разположена в няколко сферични кабини край стената на сутерена. Мики ни настани върху вехти кресла, които с усилие се пригодиха към формата на телата ни, нагласи електродите и хипнофоните, после плъзна ръце като пианист по двете командни табла и включи захранването. Вгледа се в мигащите екрани.

— Претоварено — каза той и се изкашля с възмущение. — Комисарят се е захванал с някаква конференция за околната среда и окупира половината система. Ще трябва да чакаме, докато някой освободи място. — Той се озърна към Ортега. — Хей, това да не е онази история с Мери Лу Хинчли?

— Да. — Ортега ми кимна да се присъединя към разговора, може би в знак на новото ни сътрудничество. — Миналата година Бреговата охрана измъкна от океана едно девойче. Мери Лу Хинчли. От тялото не бе останало почти нищо, но намериха приставката. Провериха я и знаеш ли какво излезе?

— Католичка?

— Браво. Значи Тоталната Абсорбция действа, а? Да, при първата проверка излезе, че отказва завръщане към живота по идейни съображения. Обикновено в такива случаи нещата свършват дотам, но Ил… — Тя млъкна. След миг продължи: — Разследващият детектив не се отказа. Хинчли беше от неговия квартал, познаваше я от малка. Не много добре, но… — тя сви рамене — не поиска да се откаже.

— Упорит детектив. Илайас Райкър ли беше?

Тя кимна.

— Цял месец не остави на мира колегите от лабораториите. Накрая откриха признаци, че е била хвърлена от летяща кола. Отдел „Органични увреждания“ се разрови и излезе наяве, че само преди десетина месеца внезапно приела католическата вяра, а приятелят й бил твърдолинеен католик с отлични умения в инфотехниката и би могъл да фалшифицира данните около нея. Близките на момичето бяха съвсем обикновени хора. Водеха се християни, но между тях почти нямаше католици. Освен това бяха доста богати, имаха собствено хранилище, пълно с прадеди, които вадеха за сватби и рождени дни. Цяла година отделът не спира да води виртуални разговори с тях.