Добрият
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоянка Илчева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Добрият». Краткое содержание книги:
Постепенно обаче тя започна да проявява раздразнение към умишленото невежество, присъщо на човека, възмущение от жестокостта, с която хората се отнасят един към друг. Макар да виждаше света като безнадежден, тя вярваше, че не е задължително той да остане такъв.
И още по-лошо, тя копнееше за свят, в който обещанията се изпълняват, доверието не се предава, честта се цени и куражът поражда още повече кураж. Заради това тя в крайна сметка загуби обожанието на Крейт.
Явно отчаянието, бликащо от страниците, не беше породено от нейното искрено чувство, а от това, което горчивият опит или добрият учител я бяха накарали да мисли, че трябва да чувства. За разлика от отчаянието, пристъпите на гняв, пламтящи в книгата, бяха истински, но нито по сила, нито по брой не задоволяваха вкуса на Крейт.
При обиколката си на дома на Пакит предната вечер той беше прегледал полиците с книги в хола й, но там липсваха произведенията на Тони Нулев. Фактът, че ги беше забутала в някой шкаф или в кутия на тавана, подсказваше, че може да е осъзнала неубедителността на писанията си.
Фордът, модел 1939-а, колекцията й от книги на други автори и обзавеждането също говореха за едно досадно, изпълнено с надежди сърце.
Той отиде с книгата в банята и я пусна в тоалетната. После изпразни пикочния си мехур. Не пусна водата, а затвори капака на седалката, за да може книгата да се маринова. Тази постъпка не беше в унисон с неговия култ към чистотата, но беше необходима.
Върна се в леглото и установи, че термосът беше запазил чая топъл. Бисквитите бяха вкусни.
Крейт се приготви за няколко часа сън. Сложи глока под завивките до себе си и хвана мобилния телефон в ръка.
Щеше да се събуди в същото положение, в което беше заспал, и телефонът щеше да си стои в ръката му. Той никога не сънуваше и никога не се въртеше в съня си. Спеше наистина като мъртъв.
Глава 45
Линда караше хондата, а Тим включи новата си електрическа самобръсначка в запалката и се обръсна без помощта на огледало. Когато свърши, той отбеляза:
— Не мога да понасям това чувство.
— Кое чувство?
— Сърбежа от наболата брада. Дрехи, напоени с пот и воня до такава степен, че да се чувстваш като в тенджера с вряло зеле, не ме притесняват.
— А може би би трябвало.
— Въшки, напукани до кръв устни, палеща жега, лишеи, огромни хлебарки — предпочитам всичко това пред сърбежа на наболата брада.
— Повечето мъже избягват да разкриват нежните си чувства към лишеите по време на първата среща.
Тим прибра бръсначката в калъфчето й и отвърна:
— Повечето първи срещи не траят толкова дълго.
— Огромни хлебарки?
— Не ти е работа. Какво представлява госпожа Уен-чинг?
— Миниатюрно динамо. И тя като останалите членове на семейството работеше в „Сметана и захар“. Обикновено беше там от обяд до рано вечерта. Не беше на смяна в деня, когато се случи пожарът.
Къщата на Уен-чинг в хълмистата част на Лагуна Бийч беше яркоцветна и модернистична, построена върху площадка, издадена над каньон.
От двете страни на пътеката, покрита с ромбовидни плочи, имаше палми, които хвърляха сенки като гарвановочерни пера по разноцветния камък.
Те позвъниха и Лили Уен-чинг отвори вратата. Тя беше около петдесетте, имаше гладка като порцелан кожа с цвета на отлежала слонова кост и слаба фигура. Носеше черни копринени панталони и блуза от същия плат с висока яка. На ръст не беше повече от метър и петдесет и два, но излъчваше присъствие, което не можеше да се обясни нито с теглото, нито с ръста й.
Преди да успеят да се представят, Лили вече питаше:
— А… Линда, нали? Двойно еспресо с лимонена кора отстрани.
— Точно така — потвърди Линда. — Как си спомняте, особено след толкова време?
— Това беше смисълът на живота ни. Ние изпитвахме грамадно удоволствие, като виждахме, че на хората им харесва това, което им поднасяхме.
Гласът й галеше ухото. Дори и най-простите думи звучаха като музика в устата й.
— Вие не сте от редовните посетители. А дори да бяхте идвали само от време на време, не бих забравила какво пие един гигант. Как предпочитате кафето си?
— Черно, еспресо или венозно.
Усмихвайки се на Линда, Лили Уен-чинг каза:
— Щях да го запомня дори да беше дошъл само няколко пъти.
— Той оставя следа като внезапно откъснал се от скалата падащ камък — рече Линда.