Присъдата на Борн
- Автор: Ладлэм Роберт, ван Ластбадер Эрик
- Серия: Джейсън Борн #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Михайлова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Присъдата на Борн». Краткое содержание книги:
После тя разтвори ръце и със стон, дълбоко изтръгнат от него, генерал Ричард П. Кендъл се потопи в лъкатушещата река на божественото й тяло.
В мига, в който Борн усети, че притокът на въздух спира, той се повдигна от предната седалка и изви гръб, така че да може да сложи първо едното си стъпало, после и другото на таблото. Като използва краката си, той се метна диагонално на задната седалка и се преобърна точно зад злочестия Баронов. Удушвачът беше принуден да се обърне надясно, за да удържи жицата около гърлото на Борн. За него това беше неудобна позиция — сега му липсваше предишната опора, когато Борн беше пред него.
Борн заби тока на обувката си в слабините на удушвача и натисна, доколкото имаше сила, но силата му беше отслабена от липсата на кислород.
— Умри, копеле — каза удушвачът със силен близкоизточен акцент.
Пред очите на Борн танцуваха бели светлини, а наоколо мракът се сгъстяваше. Сякаш гледаше в тунел през неправилния край на телескоп. Нищо не изглеждаше реално; усетът му за перспектива беше изкривен. Виждаше мъжа — тъмната му коса, свирепото лице, онзи отнесен, вторачен поглед, който не можеше да се сбърка, на американски войник в сражение. В дъното на съзнанието си беше наясно, че от АНС са го намерили.
Слабата концентрация на Борн позволи на удушвача да се освободи и да дръпне краищата на жицата така, че тя се впи по-дълбоко в гърлото на Борн. Жицата проби кожата му и по яката изби кръв. Дълбоко от него започнаха да излизат странни животински звуци. От очите му бликнаха сълзи, плувна в пот и той използва последната капчица сила да забие палеца си в окото на агента. Успя да задържи натиска независимо от ударите в корема и това му спечели временна отсрочка — жицата се охлаби. Пое сподавено дъх и заби палец по-дълбоко.
Жицата се отпусна още повече. Чу как вратата на колата се отваря. Лицето на удушвача се отскубна от него и вратата се затръшна. Чу тичащи стъпки, които заглъхнаха. Докато успее да развие жицата, да се закашля и поеме въздух в изгарящите си бели дробове, улицата вече беше пуста. Агентът на АНС беше изчезнал.
Борн беше сам във волгата с трупа на Лев Баронов, замаян, слаб и натъжен.
Осемнадесета глава
— Не мога да се свържа с Хайдар — каза Девра. — След това, което се случи в Севастопол, те знаят, че ги преследваш.
— Щом е така — отвърна Аркадин, — значи документът отдавна е заминал.
— Не е сигурно. — Девра разбърка кафето, гъсто като смола. — Избраха това затънтено място именно защото е труднодостъпно. Но може да значи и друго. Има вероятност Хайдар още да не е успял да предаде документа нататък.
Седяха в малко, прашасало кафене в Ескишехир. Дори за Турция това място беше изостанало — пълно с овце, мирис на чам, оборски тор и урина и почти нищо друго. През планинския проход духаше студен вятър. По северната страна на селските къщи имаше сняг и съдейки по снишаващите се облаци, щеше да навали още.
— Забравено от Господ е прекалено мек израз за тази дупка — каза Аркадин. — Да му се не види, няма даже мобилна връзка.
— Смешно е, че го казваш ти. — Девра остави кафето си. — Роден си в подобна дупка, нали?
Аркадин усети почти неудържимо желание да завлече Девра зад паянтовата постройка и да я пребие. Но овладя ръката и яростта си, като ги запази за друг ден, когато щеше да се втренчи в нея сякаш от стотици километри и да прошепне в ухото й: „Не ми е жал за теб. За мен животът ти е без значение. Ако изобщо се надяваш да останеш жива поне още малко, никога вече няма да питаш къде съм роден, кои са били родителите ми или каквото и да е от лично естество.“
Както се оказа, освен другите й дарби Марлийн беше и изкусен хипнотизатор. Тя му обясни, че иска да го хипнотизира, за да стигне до корените на гнева му.
— Чувал съм, че има хора, които не могат да бъдат хипнотизирани — каза Аркадин. — Вярно ли е?
— Да — отвърна Марлийн.
Оказа се, че той е един от тях.
— Ти просто не се поддаваш на внушение — заяви тя. — Разумът ти е издигнал стена, през която е невъзможно да се проникне.
Бяха седнали в градината зад вилата на Семьон Икупов. Поради стръмния релеф на местността градината беше с размерите на пощенска марка. Седнаха на каменна пейка под сянката на смокиново дърво, чиито тъмни, почти узрели плодове едва започваха да навеждат клоните надолу към каменистата земя.