Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)». Краткое содержание книги:
— Лара, какво става тук?
— Не съм много сигурна, но според мен сме свидетели на началната фаза на някаква промяна…
— Искаш да кажеш, че…
— Той преживява метаморфоза…
Челюстта на Марс увисна, трябваше му известно време, преди да я затвори.
— В какво се превръща?
Въпросът му беше зададен с тих, но напрегнат шепот.
Отвърна му мълчание.
— Къде е? — попита след известно време Марс.
— Ей там, в другия край на басейна — отвърна Лара. — И Арбат е при него…
— Стой тук! — заповяда Марс, изправи се и тръгна да заобикаля водния квадрат.
— Одисей?
Гласът му пробуди ехото под високия свод. Тъмнината пулсираше, сякаш изпълнена с тайнствен живот. Но какъв? Марс неволно потръпна, присви рамене и отново извика.
— Тук съм, другарю.
Водата се раздвижи, няколко пръски попаднаха върху металния парапет.
Марс сведе поглед в краката си и видя бледото лице и част от раменете на Героя. Изпита чувството, че кожата му е станала още по-безцветна, сякаш метализирана. В същия миг пръстите на Героя се стегнаха около глезена му.
— Много си далеч…
Хватката беше желязна.
— Какво правиш? — нервно преглътна Марс.
— Защо да стоиш чак там?
Дърпането беше колкото рязко, толкова силно. Марс изгуби равновесие, гърбът му болезнено се тресна в металния парапет, тялото му политна във водата. Направи опит да се бори, но някаква непонятна слабост парализира мускулите му.
Солената вода се сключи над главата му, дрехите му бързо натежаха. Размаха ръце и ритна с крака, но обувките му сякаш бяха пълни с олово и го теглеха към дъното.
После здрава ръка сграбчи предната част на ризата му, главата му изскочи на повърхността като тапа. Солена вода се стичаше по лицето му. Очите му бавно се фокусираха върху лицето на Героя, изскочило на повърхността на сантиметри от неговото.
— Светът е странен — промърмори Героя. — Нали така, другарю?
— Много странен — кимна Марс, борейки се със страха си. Веднъж вече беше сърбал попарата на този непонятен тип — все още изтръпваше при спомена за фалшивата капсула радий, която беше подхвърлил във водата… А сега беше вътре заедно с него. В какво се превръща той?
Одисей внимателно го насочи към средата на басейна.
— Благодаря ти, че не запали осветлението…
— Моля — механично отвърна Марс и изведнъж си даде сметка, че това е най-цивилизованият му разговор с Героя, независимо от краткостта на разменените реплики. Край него водата се разпени.
— Напоследък зрението ми се нуждае от доста по-малко светлина… — гласът без съмнение принадлежеше на Героя, но какви ги дрънка, запита се Марс. — В мрака виждам далеч по-ясно от преди, освен това виждам неща, които дори не съм сънувал…
Марс отвори уста и понечи да попита „какви?“, но изведнъж установи, че е останал без глас. Дълбока тръпка ниско в корема го принуди да признае, че няма никакво желание да научи това. Обзе го паника, изведнъж му се прииска да изскочи от проклетия басейн и да избяга някъде надалеч. Потисна я с цената на огромни усилия, натика я дълбоко в душата си.
— Виждам под водата и без да отварям очи — продължи Героя, а Марс с тръпка на ужас разбра, че онзи тъй и тъй е решил да му разкаже всичко. — Арбат твърди, че започвам да оформям нещо като сонар, същият, който притежава тя…
— Това звучи прекалено фантастично, Одисей — насили се да отвърне Марс. Но в гласа му липсваше убедителност. — Не ти ли минава през ума, че всичко е плод на въображението?
— Както съм си въобразил и онзи цвят между звездите, а? — лицето на Героя беше съвсем близо, във въздуха се разнесе острият аромат на карамфил и нещо друго… — Цветът на Бога? — очите му блестяха като стоманени сачми, твърди и безкомпромисни. — Може би всичко е сън, другарю? Подготовката ми, полетът на „Один-Галактика II“, облъчването, смъртта на Менелай… — ръцете му бавно се разпериха. — И всичко това… Сградата, басейнът, Арбат, ти…
Ако бях привърженик на крайния субективизъм, без съмнение щях да ти кажа, че е именно така, Волков… Но опитът ме принуждава да се държа далеч от всякакъв субективизъм… Аз не съм сам. Човекът не е сам…
Тих и странно омекотен, гласът му сякаш се превърна в могъща камбана. Тътенът й изпълваше пространството над водата с блестящи искри дълго след като той беше замлъкнал.
Марс не можеше да издържа повече. Изпита необходимост от установяване на контрол над този разговор, да го превърне в разпит. Само по този начин щеше да се успокои.