— Чичо Боб — казах, — моля те, дай ми възможност да ти обясня.
Стояхме в коридора пред канцеларията на госпожа Тарпли, където чичо Боб ме беше завлякъл за ръката.
— А ти знаеш ли? — контрирах го, като се опитвах да скрия тревогата в гласа си.
— Знам.
— Значи сте си близки двамата? — попитах с надежда.
Той направи отвратена гримаса.
— Нямам навик да си общувам с убийци.
Сноб.
— Нужна ми е повече информация за него.
— Пребил баща си до смърт с бейзболна бухалка, тикнал го в багажника на шевролета му и после го подпалил. Какво повече ти трябва да знаеш за този човек, Чарли?
Изпуснах шумно дъха си и печелех време, за да измисля добър аргумент. Къде бяха адвокатите ми, по дяволите, когато ми трябваха? Никой не е по-добър от адвоката в представянето на аргументи. Когато нищо не ми хрумна, реших да отведа Чибо още малко по-нататък. Отчаяните моменти изискват отчаяни мерки.
— Той не би направил това — прошепнах приглушено.
— Не си била там. Не си видяла…
— На него не би му се наложило да го направи. — Наклоних се към чичо и добавих: — Той е… различен.
— Така е с повечето убийци. — Чибо нямаше да бъде разубеден без някое разтърсващо доказателство.
Поех въздух дълбоко, ама много дълбоко и казах:
— Днес той беше там. Онова с гръбначния мозък беше негово дело.
— Какво?
Чичо Боб не искаше да ме слуша, но не можеше да се въздържи. Любопитството му надделя. И аз знаех един гарантиран начин да спечеля пълното му внимание.
Вкопчих се в якето му и казах:
— Трябва да ми обещаеш да не казваш на татко.
Внезапно на чичо Боб чак лига му потече от нетърпение да научи още. Обясних му по най-бързия начин, че Рейес е повече от човек. Разказах как изглеждаше и как се движеше. Как бе присъствал в деня на раждането ми — в който момент Чибо изпадна в някакъв странен транс, предизвикан от стреса.
Пропуснах другите два случая на прекъснат гръбначен мозък и нощните прелъстявания. Не беше нужно да знае колко са дълбоки чувствата ми към Рейес.
— Какво е той? — промълви накрая чичо.
— Де да знаех — отвърнах и поклатих глава. — Но той ще умре след два дни, ако ние не спрем това. И единственият сигурен начин да успеем, е да открием сестра му.
— Но ако той е такова… могъщо създание…
— В човешка форма е — поправих го аз. — Не знаем какво ще му се случи, ако тялото му умре. — Знаех обаче какво ще се случи с мен. Не исках да живея без него. Не знаех дали въобще ще мога. Не и в този момент.
Петнайсет минути по-късно разполагахме с принтирани копия на програмата на Рейес, както и с класните дневници със списъците на учениците по отделните предмети.
— Вие помните ли го? — попитах госпожа Тарпли.
Тя откъсна поглед от чичо Боб и се обърна към мен.
— Тук съм само от десет години — каза ми.
— И нямате други с фамилията Фароу в системата?
— Не, съжалявам. Може би сестра му още не е била в гимназията.
— Възможно е. А и той е посещавал училището ви само три месеца. — Пак погледнах училищното досие на Рейес. — Но тук пише, че се е дипломирал при вас.
— Не и в тази гимназия — каза тя. — Чакайте. — Ноктите й зачаткаха по клавишите на компютъра. — При нас е записано, че е получил диплома тук, но това е невъзможно.
— Не и за опитен хакер — промълвих, започнала да схващам как Рейес бе използвал разузнавателните и компютърните си умения.
— Много ви благодарим, госпожо Тарпли — каза Чибо и пое ръката й в своята.
Тя го погледна разнежено. Той нея — също. Беше много романтично, но аз имах да издирвам изчезнало лице. Сръчках с лакът чичо Боб.
