Героите умират
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: The Acts of Caine ( Overworld) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502820
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героите умират». Краткое содержание книги:
В родния си свят — Земята от нашето бъдеще — Каин е Хари Майкълсън, суперзвезда, чиито приключения в Отвъдие съпреживяват милиони зрители, свързани с него чрез виртуален интерфейс.
Ала извън помещенията на Студията — корпорацията, която продава приключенията му по света — той е никой; намира се някъде по средата в йерархията на едно жестоко кастово общество и често му се налага да се опитва да забрави, че в един далечен свят избива хора за забавление на богатите лентяи от собствената си планета.
Но сега нещата са стигнали твърде далеч. Отчуждената му съпруга, Палас Рил, е изчезнала загадъчно сред копторите на престолния град Анхана. И за да я спаси, Каин трябва да се изправи срещу най-голямото предизвикателство в живота си: смъртоносна игра на котка и мишка с най-коварните властелини на двата свята.
— Не ме оскърбявайте. Нито пък него.
— Мм — кима той. — В такъв случай да тръгваме.
Един от по-младите монаси се обажда с тих и спокоен глас:
— Ти никога няма да бъдеш в безопасност, Каин от Гартан Холд. Няма къде да се скриеш от отмъщението на Манастирите.
Поглеждам към по-възрастния монах.
— Той наруши правото на убежище. Вие видяхте.
Монахът кимва.
— И ще кажете истината?
Той отново кимва.
— Не бих се опозорил, за да излъжа заради подобен човек.
Тоа Сител пуска кесията от черно кадифе на пода край тялото на Крийл. Един златен роял изскача с дрънчене от кесията и се търкулва бавно и лениво покрай главата на посланика към краката на монасите. Погледите на всички са приковани към монетата и никой не помръдва, докато тя не пада със звънтене.
— Поне сега ще има средства за пищно погребение… — казва Тоа Сител с безцветния си глас.
Той дава знак на Очите и те вдигат арбалетите си така, че да сочат малко над главата ми, да не би някой да ме убие погрешка. Докато излизаме, чувам засилващото се трополене от пристигането на брата лечител и хрилианския жрец. Твърде късно.
След като Крийл вече е мъртъв, никой няма властта да задържи имперския херцог и хората му, така че излизаме безпрепятствено през предната порта на посолството.
Когато се озоваваме отвън, те много професионално ме повалят на улицата и ми слагат белезници на ръцете и окови на краката. Камъните на калдъръма са студени и блестят от влага. Не си правя труда да се съпротивлявам. Ясно ми е, че никой от тях няма да се поколебае да ми забие една стрела в коляното, ако опитам нещо глупаво. Самият Тоа Сител ми помага да се изправя на крака и продължаваме по пътя си.
Вървим бавно по Божията улица към двореца „Колхари“. Изгрява луната и раковината ѝ осветява мократа мъгла, която залезът е докарал на улицата; калдъръмът заблестява, а веждите ми овлажняват. Ужасно е неудобно да вървя с оковите върху краката; те са свързани с верига, чиито край стиска в юмрук Тоа Сител. Всички мълчат.
Преценявам, че има петдесет на петдесет вероятност Съветът на братята да поиска смъртта ми в отговор на убийството на Крийл. Мамка му, а би трябвало да ми дадат медал! Клетвата за предоставяне на убежище е един от най-свещените обети на монасите и нарушаването ѝ обикновено се наказва със смърт.
Но това са само разсъждения, въображаема защита срещу въображаем съд на Манастирите.
Истината е, че при всички случаи щях да го убия — защото ме е предал, защото е забавил търсенето ми на Шана и защото е позволил брадвата на палача да се доближи още повече до врата ѝ.
Никой, никой не може да направи такова нещо и да остане жив.
През мъглата проблясва сребристата арка на портата на Дил Финартин, зад нея се издига величествената кула на двореца „Колхари“. Тоа Сител казва паролата си на очакващия го капитан. Портата се разтваря и ние преминаваме под арката.
Еха! Сега поне няма да ми се налага да губя време, чудейки се как да проникна в двореца. Сигурно мога да използвам този…
19.
— ’Стратор? Мм, ’Стратор Колбърг?
Гласът на личния секретар на Артуро Колбърг дойде през екрана като приглушен, почти благоговеен шепот.
Колбърг преглътна — той добре знаеше какво може да означава този тон. Бързо изчисти от масата остатъците от вечерята си, изтри яростно устата си със салфетка и избърса ръцете си възможно най-грижливо. После въздъхна дълбоко, опитвайки се да успокои биенето на сърцето си.
— Да, Гейл?
— ’Стратор, на линия едно — Женева.
Когато Каин беше влязъл в двореца и връзката с него се беше влошила, на Колбърг му се отвори много работа — от нареждането да се направи вливане на храна на обитателите на кабините до редактирането на клипа за следващото издание на „Най-новото от Приключенията“. Когато връзката беше прекъснала съвсем, директните зрители по целия свят автоматично бяха влезли в режим на изчакване, а студиата бяха засипани от обаждания — от любопитни до паникьосани — на техническите ръководители в клоновете на Студията по целия свят. Сред хаоса и объркването Колбърг положи големи усилия да решава проблемите един по един.
Първото, което направи, беше да се обади на Борда на директорите на Студията в Женева.
В очакване на ответното обаждане се зае с други дела — за малко повече от час успокои останалите студиа, потопи директните зрители на Каин в изкуствено предизвикан спокоен сън, поръча си вечеря и отхвърли куп по-дребна работа: взе някои маркетингови решения относно две второстепенни звезди от Сан Франциско и проведе разговор относно графика на изгряваща Актриса. По такъв начин се опитваше да убеди всички, че „Заради любовта на Палас Рил“ не поглъща цялото му внимание.