Стигмата

– Това друг сън ли е?

Той се огледа. В пещерата имаше стотици хора, насядали по земята, легнали, хранещи се, разговарящи. И въпреки това всичко изглеждаше в пълен ред. Виковете и смехът на децата отекваха от сводестия таван.

Както и Фабрисия каза, това беше пещера и катедрала.

– Бях избрал деня, в който да умра. Защо съм... тук?

– Никой не избира деня, в който да умре. Денят им е избран.

– Дали и рицарят с червената брада се е измъкнал?

– Можете да попитате лично хората на Транкавел, когато се завърнат. Никога не питам как вие мъжете сте се опитали да се избиете един друг. Това не ме интересува.

– Кои са всички тези хора?

– Някои са от Безие, някои от Сент Ибар. Дошли са, за да избягат от войниците.

Той я улови за китката.

– Истина ли е, че... можеш да изцеляваш? Ти ли ме... изцели?

– Дадох ви билки и се молих за вас. Понякога хората се оправят, понякога не. Не зависи от мен.

– Колко зле съм ранен?

– Когато дойдохте, мислехме, че ще умрете.

– Но сега... съм жив.

– По волята Божия.

Тя се опита да се освободи от него, но той не я пусна.

– Много си красива – рече той. – Очаквах... вещица с пилешки кости в косата си, да мирише на зарасличе. И иглика.

– Къпах се тази сутрин. Измих всички пилешки кости. От тях започваше да ме сърби.

Той се усмихна.

– Имам да ти казвам нещо... важно.

Пусна я, изтощен от малкото усилие, ръката му падна до тялото му.

– Тогава ми го кажете.

– Намерих... баща ти и майка ти.

Фабрисия затаи дъх.

– Къде? Живи са и са добре, нали?

– Живи са. Благодарение на доблестта на... хората, с които яздех. Кръстоносци ги бяха нападнали, но оцеляха. Отправили се бяха към място.... което наричаха Монтайе.

– Говорихте ли с тях?

– Разбира се. Казаха ми, че си в манастир, наречен Монмерси. Бяхме се... запътили натам, когато попаднахме в засада.

– Истина е. Напуснах манастира преди седмица. Щях да се върна в градеца, но разбрах, че там е имало кръстоносци, и дойдох тук. Мислех, че бедните ми родители са мъртви.

– Уверявам те, че бяха много... живи. Пожелаха да ти кажа това.

– Благодаря за тази новина. Не разбирате какво означава за мен.

– Удоволствие беше да ти я... съобщя. Впрочем казвам се Филип, барон Дьо Верси.

– Знам кой сте – отвърна му тя и след това се отдръпна при другите.

Той наблюдаваше как се грижи за болните и ранените. Сигурно бяха четирийсет или дори шейсет души, лежаха на пясъка близо до входа.

Фабрисия Беранже имаше дълги крайници, зелени очи и червена коса, загърната с шал; носеше проста кафява туника. На ръцете си имаше ръкавици, дори в това горещо лято, и видимо куцукаше. Но това не намаляваше красотата ѝ, правеше я още по-възхитителна. И в най-дребното ѝ движение имаше ведрина, каквато през живота си беше виждал само у една жена и това беше съпругата му.

– Я виж ти! Изглежда, има мъже, които е невъзможно да убиеш!

Филип вдигна очи, младоликият рицар с едно зелено и едно синьо око.