Праскови за кюрето

Фатима не каза нищо, когато трите пристигнахме. Само ни махна да влизаме, прибра дрехите и обувките ни и ни въведе в предната стая. Захра и Оми вече бяха там, облечени за джамията, седнали на възглавнички, играеха на нещо, което приличаше на дама, но не беше. Мая беше в кухнята с майка си, но се показа, когато ни чу. Никой не се изненада от моето присъствие.

– Много ли е зле? – попита Алиса.

Оми поклати глава.

– Кой знае? Дойде при нас преди пет дни. Предпочитал да живее тук. Но оттогава почти не говори, не яде и дори не стъпва в джамията. Само седи и чете онази негова книга или гледа през прозореца. Сякаш е оставил всякаква надежда, откакто Саид зае мястото му. Но ако ти поговориш с него, може би... – вдигна рамене тя. – Иншаллах. Струва си да опитаме.

Алиса помълча, явно съсредоточено обмисляше нещо.

– Някой друг знае ли, че съм тук? – попита.

Фатима положи длан върху нейната.

– Повярвай ми, не сме казали на никого. Но нищо не остава тайна за дълго. Хората говорят. Досещат се.

– Някой друг да е идвал? – попита Алиса. – Соня? Баща ми? Карим?

– Не. Саид заяви, че няма да угажда на стареца. Никой не трябвало да го посещава, докато не се съгласял да се прибере у дома. – Фатима въздъхна и поклати глава. – И двамата са упорити като стари мулета. Никой не отстъпва. В момента Медхи е със стареца. Сигурна съм, че ще се радва да ви види и двете.

Тя ни поведе по тесните стълби. Стаята на стария Махджуби е на тавана, в задната част на къщата, и гледа към реката. Светлината влиза през едно-единствено триъгълно прозорче, дървените корнизи са ниски и стари, изсветлели и проядени от дървояди. Старият Махджуби седеше, заметнал карирано вълнено одеяло върху коленете си. Лицето му беше бледо и хлътнало. До него на нощното шкафче се мъдреше третият том на "Клетниците" с пъхнат някъде по средата разделител. Прав до стареца стоеше вероятно съпругът на Фатима, Медхи, с прошарена коса, малко коремче и весело лице, което сега беше тревожно смръщено. Аз останах на прага. Алиса влезе и прегърна дядо си. Заговори му на арабски – напрегнато, с накъсани изречения, тихо. Не разбирах нищо, естествено, но лицето на стареца се пооживи от думите ѝ и за мъничко отново се появи човекът, с когото бях говорила само преди няколко дни.

– Алиса! – суховато възкликна той. Извърна бавно поглед към мен. – И мадам Роше, нали така? Жената, която носи праскови за Рамазан.

– Приятелите ми казват Виан.

– Много сме ти задължени – вдигна ръка старецът. Странно изискан жест, сякаш бе възрастен крал, който изразяваше благоразположението си. – За нашата малка Алиса.

– Нищо не ми дължите – уверих го с усмивка. – Всъщност заслугата е изцяло на мосю кюрето.