Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
Съществото в мислите му като че се размърда. Напусна нишата, която обикновено заемаше, и миг по-късно Джек усети странно пощипване в крака. А след това — нищо. Кракът бе съвсем безчувствен — от коляното надолу. Джек наведе брадичка, опитвайки се да надзърне, да провери какво е станало.
— Какво си направил! — изкрещя. — Какво, за бога, направи с крака ми?
Берсеркерът отново изплува в мислите му, сега поуспокоен.
„Поправих го, господарю. Вече зараства.“
Джек предпазливо сви пръстите на крака. После напрегна прасеца и болката отново се появи. Зараства ли? Заздравява, може би. А той си бе помислил, че копелдакът му е откъснал крака.
Не му остана много време за подобни размишления, тъй като костюмът отново започна да се преобръща, а сетне развълнуваните води го изхвърлиха нагоре. Когато отново се потопи, от сблъсъка му притъмня и пред очите му се спусна черна пелена. Фантомът продължаваше да хленчи, вкопчен в реалността.
Мъгла се държеше за Скал, а тримата бяха вкопчени в скалата. Земята отдолу се тресеше от яростно изливащата се вода. Далеч под тях за миг от бушуващата река изхвръкна блестящият костюм на Джек, сетне се загуби сред пръските. Скал потрепери и опашката му се сви уплашено.
— Смъртта на героя — рече Мъгла на езика на рибоядите.
Но малко по-късно отново зърна костюма да подскача над вълните и поклати глава.
— Не — прошепна. — Той е жив. Трябва да го последваш, синко, с летящата машина на чуждоземците. Той ще оживее.
Скал изправи рамене. Не изпитваше и капчица съмнение към пророчествата на Мъгла. Тя знаеше толкова много неща, които той никога нямаше да научи.
Докато се спускаше надолу към скутера, Мъгла над водата и Малка рибка го изпроводиха с разтревожени погледи.
— Ако почувствам, че сме го изгубили — подвикна му Мъгла, — ще ти пратя вест.
Скал кимна. После им махна за сбогом, скочи в скутера и потегли право към зората.
Пурпурния свали бинокъла. От високото плато, на което го намираше, имаше чудесна видимост към разрушената стена и бликащите през нея водни талази. Работодателят му щеше да остане доволен. Дори владетелят на рибоядите да оцелее, несъмнено щеше да изгуби и малкото авторитет, който му бе останал. Мисията бе изпълнена. Той въздъхна и попита помощника си:
— Сигурен ли си, че падналият при взрива на стената, беше Джек?
— Само вие двамата имате костюми.
Пурпурния поклати глава. Никой не би могъл да оцелее след такова падане — дори с костюм. А тоновете вода, които са се изсипали върху него… той извърна глава.
— Какво стана с момичето? — надяваше се поне, че приятелката на Джек ще е в безопасност, дължеше му го.
— Не беше там, когато отидохме да я вземем.
— Какво? Защо не ми казахте?
Мъжът сви рамене.
— Наредиха ни да не забавяме вашето напускане на двореца.
Пурпурния изруга. Продължи да ругае продължително и звучно, докато ушите на помощниците му порозовяха. Накрая спря.
— И къде е отишла?
Помощникът му подаде бележка.
Пурпурния схвана мигновено ситуацията. Този Ролф беше враг на Джек, държеше в плен Амбър и със сигурност жадуваше да се разправи със своя съперник. История, стара като света. Прочете отново бележката. Всеки наемник имаше врагове от миналото, които да го преследват, и Джек не беше изключение. Пурпурния сгъна бележката и я прибра в джоба си. Ако Джек е изчезнал безследно, значи той трябва да реши проблема. Стига, разбира се, Ролф да оцелее след потопа.
— Докарайте скутера — нареди. — Искам да разузная района.
„Господарю? Господарю? Тялото ти изстива.“
Джек изстена. Дори това минимално усилие предизвика остри болки в тялото му. Костюмът го притискаше, дишането му бе затруднено. Освободи дясната си ръка и се опита да избърше лицевото стъкло отвътре.
Тиня. Беше потънал в тинесто дъно. И кой знае колко тона вода му тежаха отгоре.
Добрата новина бе, че течението вече не го влачеше. Фантом го сръчка отново.
„Студено е, господарю.“ — Дори неговият глас бе по-бавен.
Джек не отговори. Предполагаше, че щом не вижда нищо, е потънал по лице в тинята. Би могъл да се опита да изпълзи от нея… Изведнъж се замисли за съществото в костюма. Дали студът го убиваше? Какво ще стане, ако умре? Макар да се боеше от него, не можеше да отрече, че в миналото му е помагало неведнъж с изключителната си сила. Джек въздъхна.