През Вселената

За момент оставам така изпъната на леглото, но това ми напомня как лежах просната на тревата в полето, и скачам толкова бързо, че ми се завива свят.

Прекосявам стаята с три дълги крачки и заставам до вратата, но когато се пресягам към бутона, за да я отворя, ръцете ми треперят.

Те са още там, отвън.

С техните потни, пулсиращи тела, които се движат ритмично нагоре-надолу, с жадните им очи и здравата хватка на ръцете им.

Трябва да го направя — шепна на себе си.

Но ръцете ми не спират да треперят.

Отпускам глава на хладната стена. Дишам тежко от усилието да стоя тук, до преградата, която ме дели от тях. Искам да повикам Харли или Младши при мен, но нямам онова нещо зад ухото, което те ползват за връзка. А освен това Харли не може да ме спасява всеки път.

Натискам копчето. Вратата се отваря. Още преди да се разкрие напълно коридорът отпред, аз натискам отново бутона и вратата се затваря също толкова бързо.

Обмислям маршрута, по който трябва да мина. Представям си как тичам, тичам, тичам толкова бързо, че никой не може да ме стигне. Виждам пътеката пред себе си така ясно, че бих могла да изтичам по нея, без да си отварям изобщо очите.

Ръката ми се плъзва по бутона и вратата се отваря. По коридора, слава богу, не се виждат хора. Отварям рязко стъклената врата на общата стая и затаявам дъх, докато минавам бързо покрай хората вътре, но те са твърде отнесени, за да забележат как се промъквам край тях. Вратът ме заболява от непрекъснатото обръщане назад, за да проверявам дали не ме дебне опасност в гръб. Вмъквам се в празния асансьор. И за пръв път, откакто съм напуснала стаята си, си позволявам да дишам отново, когато натискам бутона за четвъртия етаж.

Коридорът тук също е пуст и аз отправям мълчалива молитва на благодарност.

Въпреки това пак тичам, минавам покрай заключените врати и част от мен се свива от страх, че някоя от тях може да се отвори изведнъж и да разкрие стая, пълна с нетърпеливи мъже, настървени и гладни, но не за храна. Отпускам се чак когато стигам до другия асансьор и потъвам надолу под обхванатото от лудост ниво на кораба, към мъртвешката тишина на криогенното ниво.

Искам само да видя къде са те. Това е всичко. Казвам си, че искам само това.

Най-напред тичам. Но колкото повече се приближавам, толкова по-бавно се движа, стъпките ми преминават в ход, чува се само ритмичното туп… туп… туп по твърдия под.

Спирам в началото на редицата. Взирам се в номерата на техните вратички четирийсет и четирийсет и едно. Затичвам се към тях. Падам на колене с вдигнати ръце, по една на всяка врата. Отстрани сигурно изглеждам, сякаш съм обзета от екстаз и отправям възторжена възхвала към нещо свято, но всъщност в мен има само писък, който рикошира в пустото ми тяло.