Наричайте ме Скарлет
- Автор: Панколь Катрин
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-188-5
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Наричайте ме Скарлет». Краткое содержание книги:
— По въпроса за стелките… за десетпроцентното намаление… чудех се дали…
Тя пое въздух с разширени ноздри, преди да се обърне, завъртя глава надясно, наляво, отново си пое въздух. Миризмата, която вдиша, отговаряше точно на запечатаната в паметта й. С неуверен, тъничък гласец на влюбена жена, който винаги бе ненавиждала, Мартин промълви:
— Ришар?
— Да.
— Ришар крадецът?
— Същият.
Стояха като заковани. Не мърдаха — нито той, зад натрупаните каси с бутилки, нито тя, спряла внезапно с чанта в ръка, с крака, вкопани в паважа. Беше с гръб към него. Той не изпускаше от поглед напрегнатата й стойка, сякаш готова всеки миг да избухне в неизказана радост или в ужасяващ гняв. Не можеше да каже точно. Изчакваше. Видя я как се обръща. Беше на два метра от него, с прилежно опъната коса, негримирани очи, чантата продължаваше да се поклаща в протегнатите й пръсти.
Видя единствено това, за повече не му стигна времето. В следващия миг Мартин се нахвърли отгоре му и започна да го налага, да го рита, да го драска, да го бие с чантата си, превърната в бухалка, засипваше го с ругатни и обиди, изливаше върху него осемнайсет дни, две минути и единайсет секунди гняв, фрустрация, сляпа болка. Наричаше го мръсник, прелъстител на продавачки, манипулатор, следвоенен престъпник, нарушител, който обърква формулярите за поръчки, нищожество. Без за секунда да се запита дали и той е толкова объркан и изтерзан колкото нея и дали изобщо проявява интерес към личността й.
Отначало той вдигна ръце, за да се предпази, но виждайки, че гневът й не отслабва, а тъкмо напротив, насърчен от неговата пасивност, се разгаря все по-силно, здраво я хвана с две ръце през талията и понеже тя го ухапа жестоко, реши да сложи край на битката, удряйки я по брадичката с опакото на ръката.
Краката й омекнаха и тя се свлече на тротоара, за миг изпаднала в несвяст. Той успя да я прихване и без да бърза, огледа очите, почистени от зелените сенки, прилежно прибраната коса, удължената пола… Притисна я до себе си и я изчака да се съвземе.
Оказваше се, че е бил прав да се колебае толкова дълго, преди да се появи отново покрай „Кооп“-а — животът с тази мацка никак нямаше да е лесен.
Глава 8
— Смятате ли, че ще можете да се задържите на мотора?
Мартин изломоти нещо, което Ришар прие за потвърждение. Той я разтърси, за да дойде на себе си, потупа я по бузите. Тя сякаш изплуваше от сън, потърка челюстта си, изкривила от болка лице.
— Законна самоотбрана — оправда се той. — Нямах избор.
— Не трябваше да ме карате да чакам толкова дълго.
— Бях в Англия.
Ходил на гости на приятели. Банда английски рокери. В тяхната компания ще се разведря и ще престана да мисля за мацката от „Кооп“-а, казал си. Всъщност мислил за нея през цялото време. И на отиване, и на връщане. Обсебила мислите му, още когато се качил на ферибота. До такава степен, че се усъмнил в собствения си здрав разум. А и не знаел как се държи човек с този тип момичета. Очевидно нямала лек характер. Не била от онези, дето ще ви връчат указание за начин на употреба, тъкмо обратното.
— Естествено — заяви Мартин, изправяйки рамене, — с вашето бачкане имате много свободно време.
— А вие имате платен отпуск. Не знам кое е за предпочитане.
Той запали мотора и тя попита:
— Къде отиваме?
— У дома.
Тя седна отзад.
Порт дьо Клинянкур. Ресторант насред битпазара, вмирисан на белина и пържени картофи. Кръчмата беше на партера, жилището на първия етаж. Когато питаха Пиетро Брузини колко деца има, той казваше четири, защото момичетата не влизат в сметката. Омъжват се и отиват да живеят в други семейства. Беше пристигнал от Неапол веднага след края на войната. Държавата е извън строя, няма скоро да се оправи, заявил. Ана-Мария била бременна с първородния, Ришар, който се появил на бял свят в Париж.
— Шт — предупреди той Мартин, докато се качваха по стълбите. — Тъкмо вечерят, не държа много да ви запознавам.
Също като у дома, каза си тя. Телевизорът вдига такъв шум, че може да се чукаш на стълбите и няма да те чуят. Минавайки покрай вратата, тя хвърли поглед към трапезарията: бащата, майката и челядта. Позна Кристиан, който излъскваше със залък чинията, вторачен в екрана, на който се сражаваха обитателите на планетите Шадок и Гиби. Това бяха двете минути, които Мартин харесваше да следи вечер по телевизията.