Венецът
- Автор: Унсет Сигрид
- Серия: Кристин, дъщерята на Лавранс #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 978-954-357-216-8
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Венецът». Краткое содержание книги:
Норвегия на XIV век. Далечна и непозната. Раздирана от междуособици във властта. И тиха и спокойна в отдалечените на десетки километри имения, където родовите закони стоят над кралските.
И все пак… Зад дебелите каменни зидове на господарските къщи, затрупани от сняг през половината година, задрямали в безкрайните северни нощи, горят любовни огньове и искри неподозирана страст. Едно крехко момиче, Кристин, дръзва да се опълчи срещу думата на баща си и да мине под венчило с мъжа, избран от сърцето, а не от семейството й. С Ерлен.
Годината е 1928-а. Шведската академия присъжда най-престижната награда за литература в света на четиридесет и шест годишната норвежка Сигрид Унсет, обосновавайки се: „… за впечатляващото пресъздаване на норвежкото Средновековие“. Шест години преди това е излязла от печат историческата трилогия „Кристин, дъщерята на Лавранс“, епохално произведение без аналог в световната литература досега. А осемнадесет години преди това авторитетно издателство е отхвърлило исторически роман на прохождащата писателка, съветвайки я да се насочи към по-съвременни теми.
— Пресвета Дево! — възкликна Лавранс и коленичи до дъщеря си.
Привлече я в обятията си. Беше пребледнял, със стиснати устни. Кристин се изплаши още повече, сякаш едва когато го видя, осъзна каква опасност я грозеше преди малко.
— Мило дете мое — Лавранс повдигна окървавените й длани, огледа ги, забеляза венеца на главата й и го докосна с пръст. — Какво е това? Как се озова тук, скъпа моя Кристин?
— Тръгнах с Гюлсвайнен — захлипа тя в прегръдките му. — Изплаших се, когато ви видях заспали, но Гюлсвайнен се появи. А после един човек ми махна долу до рекичката…
— Какъв човек? Мъж ли?
— Не, жена. Помаха ми с жълт венец. Май беше феята джудже, татко…
— Исусе Христе — бавно изрече Лавранс и прекръсти детето и себе си.
Помогна й да се изкатери на тревата. Вдигна я и я понесе на ръце. Тя се сгуши във врата му, ридаейки безутешно въпреки опитите му да я успокои.
След малко срещу тях се зададоха останалите мъже и Исрид. Тя плесна с ръце, когато чу какво се е случило.
— Да, била е самодивата. Искала е да примами красивото дете в планината, така да знаете…
— Замълчи — скастри я Лавранс. — Не бива да говорим така, докато сме в гората. Кой знае какво се крие под камъните и чува всяка наша дума.
Той свали златния си ланец и увеси кръста с мощите на врата на Кристин. После го мушна под дрехата й, за да го пази до гърдите си.
— Приканвам всички да внимавате какво излиза от устите ви, защото Рагнфрид не бива да научи на каква опасност е била изложена дъщеря ни.
Хванаха конете, побягнали в гората, и бързо слязоха до пасището, където чакаха другите коне. Всички яхнаха жребците и поеха към къщата на имението „Йорун“. Дотам нямаше много път.
Пристигнаха. Слънцето тъкмо клонеше към залез, добитъкът беше прибран в обора. Турдис и пастирите дояха животните. В мандрата ги чакаше сварена каша, защото млекарите ги бяха видели до колибата и се бяха подготвили.
Едва сега Кристина престана да плаче. Седнала в скута на баща си, ядеше каша и сметана с неговата лъжица.
На следващия ден Лавранс се канеше да иде до езерото далеч нататък из планината. Неколцина от пастирите му гледаха добитък там. Първоначално смяташе и Кристин да го придружи, но сега нещата се промениха. Лавранс реши да я остави в мандрата.
— Турдис и Исрид, внимавайте много. Заради Кристин и непокръстеното пеленаче в люлката не оставяйте вратата отключена и капака на тавана незатулен.
Силно изплашена, Турдис не смееше да остане повече в планината с малкия. Все още не си беше взела очистителната молитва след раждането и бързаше да слезе до селото възможно най-скоро. Лавранс прояви разбиране към желанието й. Предложи й да тръгне с тях на следващата вечер. Обеща да помоли възрастна вдовица да дойде да замества Турдис.
Турдис постла сладка, свежа трева под кожите на пейката. Разнасяше се силно и приятно ухание и Кристин се унесе още докато баща й четеше „Отче наш“ и „Богородице Дево“.
— Ще мине известно време, преди отново да те заведа в планината — Лавранс я потупа по бузата.
Кристин се разбуди веднага:
— Татко, може ли да дойда с теб на юг през есента? Нали ми обеща…
— Ще видим — отвърна Лавранс и Кристин потъна на часа в сладък сън върху овчите кожи.
2.
Всяко лято Лавранс Бьоргюлфсьон пътуваше на юг с коня си, за да нагледа имението си във Фоло. Тези отсъствия на бащата вгорчаваха дните на Кристин. Седмиците се нижеха бавно, докато го нямаше, а после идваше буйната радост от завръщането му. Лавранс й носеше красиви подаръци, чуждестранни платове за чеиза й, смокини, стафиди и медени питки от Осло. Разказваше й нечувани неща.
Тази година Кристин усети, че пътуването на баща й няма да бъде както винаги. Постоянно го отлагаха, а старците от имението „Лопт“ пристигнаха неочаквано с конете си и седнаха на масата с родителите й, за да обсъдят някои наследствени закони и правата за закупуване на земя по точно определена цена, както и трудностите при управлението на имението оттук и колко значима за епископа и кралския двор е продукцията от селското стопанство, добивана от околността. На родителите на Кристин почти не им оставаше време да поиграят с нея. Изпращаха я при слугините до огнището на двора. Вуйчо й, Трун Иваршон от „Сюнбю“, ги навестяваше много по-често отпреди, но той никога не проявяваше интерес към заниманията на Кристин.