Венецът
- Автор: Унсет Сигрид
- Серия: Кристин, дъщерята на Лавранс #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 978-954-357-216-8
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Венецът». Краткое содержание книги:
Норвегия на XIV век. Далечна и непозната. Раздирана от междуособици във властта. И тиха и спокойна в отдалечените на десетки километри имения, където родовите закони стоят над кралските.
И все пак… Зад дебелите каменни зидове на господарските къщи, затрупани от сняг през половината година, задрямали в безкрайните северни нощи, горят любовни огньове и искри неподозирана страст. Едно крехко момиче, Кристин, дръзва да се опълчи срещу думата на баща си и да мине под венчило с мъжа, избран от сърцето, а не от семейството й. С Ерлен.
Годината е 1928-а. Шведската академия присъжда най-престижната награда за литература в света на четиридесет и шест годишната норвежка Сигрид Унсет, обосновавайки се: „… за впечатляващото пресъздаване на норвежкото Средновековие“. Шест години преди това е излязла от печат историческата трилогия „Кристин, дъщерята на Лавранс“, епохално произведение без аналог в световната литература досега. А осемнадесет години преди това авторитетно издателство е отхвърлило исторически роман на прохождащата писателка, съветвайки я да се насочи към по-съвременни теми.
Внезапно я обхвана страх: ами ако са спали две нощи и се събуждат на следващия ден? Ужаси се при тази мисъл и разтърси баща си, но той само изсумтя и продължи да спи. Кристин усещаше главата си натежала, но не посмя да легне отново. Изпълзя до огъня и го разбута с пръчка. Жаравата все още тлееше. Хвърли няколко малки съчки и пирен, които събра наоколо, но не се осмели да напусне кръга на спящите и да донесе по-едри клони.
Неочаквано се разнесе тупурдия и земята се разтресе. Кристин направо примря от страх, полазиха я студени тръпки. Между дърветата мярна червено тяло: Гюлсвайнен си проправяше път между ниските брези и я гледаше с бистрите си светли очи. Дива радост обзе Кристин и тя се затича към жребеца. При Гюлсвайнен бяха кафявият кон на Арне и товарният кон. Кристин се почувства в безопасност, приближи се и ги потупа по хълбоците. Гюлсвайнен наведе глава, за да го погали по муцуната. Кристин разроши жълтеникавата му грива и той подуши ръцете й с влажните си ноздри.
Конете тръгнаха да пасат по склона, а Кристин ги последва, защото се чувстваше защитена близо до Гюлсвайнен — беше се случвало да прогони мечка. Наоколо в изобилие растяха черни боровинки, а детето беше жадно и усещаше горчив вкус в устата си. Не й се пиеше бира, а сладките, сочни плодове имаха приятния вкус на вино. Нататък, край един сипей, съзря и малини. Хвана коня за гривата и го подръпна леко да я придружи. Жребецът послушно последва момиченцето. Кристин се спускаше по склона, а конете вървяха след нея.
Тя чу ромона и бълбукането на поток. Тръгна по посока на звука и го намери. Качи се на голям камък и изми потното си, изпохапано от комари лице и ръцете си. Под скалата водата образуваше неподвижно, черно езерце, защото отсреща, зад няколко малки брези и чаенолистни върби, се издигаше каменна стена. Водата представляваше превъзходно огледало. Кристин се надвеси и се огледа, защото искаше да се увери със собствените си очи в думите на Исрид, че прилича на баща си.
Усмихна се, кимна и се наведе напред, докато косите й докоснаха русите коси около кръглото детско лице с широко отворени очи от отражението във водата.
Наоколо растяха безброй красиви растения с кичести светлочервени цветове — валериана. Тук, до планинския поток, те бяха много по-червени и красиви, отколкото край реката до дома й. Кристин си набра от цветята и ги върза със стръкове трева. Направи си най-прекрасния и плътен светлочервен венец. Сложи го на главата си и изтича до езерцето, за да се види как изглежда с украшението. Приличаше на голяма мома, тръгнала на забава.
Надвеси се над водата и видя как тъмното й отражение изплува от дъното и се избистря, докато се приближава към лицето й. В огледалото на потока Кристин зърна и човек, застанал зад брезите на отсрещната страна. Навеждаше се към нея. Тя рязко вдигна глава и впери поглед нататък. Първо предположи, че дърветата са се скупчили до скалата и само й се привижда човешка фигура. Но изведнъж различи лице между листата: жена с бяло лице, разрошена, жълта като лен коса, големи, светлосиви очи и широко отворени, бледочервени ноздри като на Гюлсвайнен. Беше облечена в нещо лъскаво, тревисто зелено, а клоните закриваха тялото до широките й гърди, окичени с брошки и лъскави ланци.
Кристин се вторачи във видението. Жената вдигна ръка и й показа венец от жълти цветя. Помаха към нея.
Зад гърба си Кристин чу как Гюлсвайнен изцвили неистово уплашен. Обърна глава. Жребецът се изправи на задните си крака, а цвиленето му отекна надалеч. Конят мяташе грива, после хукна и цялата земя потрепери от тропота. Другите два коня го последваха. Изкачиха се по сипея, а изпод копитата им се разхвърчаха камъчета. Разнесе се пращене на счупени клони. Шумоляха изтръгнати корени.
Кристин завика, колкото й глас държи:
— Татко — дереше се тя, — татко!
Изправи се, хукна след конете, без да посмее да се обърне назад или да погледне през рамо. Покатери се по сипея, спъна се в полите си и се свлече надолу; пак се покатери и се хвана за скалата с окървавените си вече ръце, пълзеше по изранените си, олющени колене, като викаше ту Гюлсвайнен, ту баща си. По цялото й тяло изби пот и рукна като из ведро. Замъгли очите й, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Задави я панически плач.
— Татко, о, татко!
Изведнъж дочу гласа му недалеч от себе си. Видя го да тича надолу по светлия, окъпан от бяла слънчева светлина сипей. Покрай него мълчаливо стояха ниски брези и трепетлики и го наблюдаваха с малките си сребристи точици по листата. Планинският склон, огрян от слънцето, бе утихнал, а бащата й тичаше и викаше името й. Кристин се свлече на земята, успокоена, че спасението идва.