Теодор Буун. Момчето адвокат
- Автор: Гришэм Джон
- Серия: Теодор Буун #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-247-3
- Переводчик: Силвия Падалска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Теодор Буун. Момчето адвокат». Краткое содержание книги:
ТАЙНСТВЕН СВИДЕТЕЛ. САМО ЕДИН ЧОВЕК В СЪДЕБНАТА ЗАЛА ЗНАЕ ИСТИНАТА...
И ТОЙ Е НА ТРИНАЙСЕТ ГОДИНИ.
В Стратънбърг има много адвокати и макар че е само на тринайсет, Тео Буун е убеден, че е един от тях. Той познава всеки съдия, полицай и секретарка в съда, както и законите на щата. Мечтае да стане голям адвокат и да печели бляскави победи в съдебната зала. Но попада в нея по-скоро, отколкото е очаквал.
Тъй като знае твърде много, може би прекалено много, Тео се оказва в центъра на сензационен процес за убийство. Залогът е висок, но момчето адвокат няма да се спре пред нищо, докато правосъдието не възтържествува.
ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С ТЕОДОР БУУН И БЪДЕТЕ ГОТОВИ ЗА НЕВЕРОЯТНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ С ЛЮБИМИЯ РАЗКАЗВАЧ НА АМЕРИКА ДЖОН ГРИШАМ.
НОВ ТРИЛЪР ЗА НОВО ПОКОЛЕНИЕ ЧИТАТЕЛИ.
- Кой?
- Санди. Каза, че ще се отбие по-късно.
- Добре.
Тео тръгна по коридора, спря пред първата врата и поздрави Дороти. Секретарката на господин Буун бе симпатична и почти толкова скучна, колкото шефа й на втория етаж. Тео надникна в следващия кабинет и помаха на Винс, правния асистент, който работеше отдавна за госпожа Буун.
Марсела Буун говореше по телефона, когато Тео влезе и седна срещу нея. Бюрото от стъкло и хром изглеждаше много подредено и нямаше нищо общо с бюрото на господин Буун. Папките с делата, по които работеше в момента, се намираха на един рафт зад гърба й. Всичко беше на мястото си с изключение на обувките й, които бяха хвърлени встрани. Бяха с висок ток -следователно майката на Тео бе ходила в съда. Днес тя носеше тъмночервена пола и сако. Госпожа Буун винаги изглеждаше безупречно, но полагаше допълнителни усилия, когато присъстваше на заседания. „Мъжете са толкова небрежни - повтаряше непрекъснато тя, - а жените са длъжни да се грижат за външния си вид. Не е честно.“
Обикновено Елза се съгласяваше.
В действителност госпожа Буун обичаше да харчи пари за скъпи дрехи. Господин Буун изобщо не се интересуваше от модните тенденции и обличаше каквото му падне. Той беше само с три години по-възрастен от съпругата си, но с далеч по-остарели разбирания.
Преди години лекарите бяха уверили госпожа Буун, че не може да има деца. Но на трийсет и осем тя бе получила радостната новина, че е бременна. Скоро след това се бе появил и Тео.
В момента адвокатката спореше с някакъв съдия по телефона. Най-накрая остави слушалката, смени тона и заяви с усмивка:
- Здравей, миличък. Как мина денят ти?
- Чудесно, мамо. А твоят?
- Както обикновено. Случи ли се нещо интересно в училище?
- Утре с класа ще гледаме началото на процеса. Ти ще дойдеш ли?
Госпожа Буун поклати глава.
- В десет часа имам изслушване пред съдия Санфорд. Твърде заета съм, за да присъствам на чужди дела, Тео.
- Татко каза, че е говорил със съдия Гантри. Двамата са се разбрали да ме държат настрана от процеса. Вярваш ли, че наистина ще го направят?
- Надявам се. Училището е по-важно.
- Там е скучно, мамо. Само един предмет е интересен. Останалото е загуба на време.
- Не мисля, че образованието е загуба на време.
- Бих научил повече в съдебната зала.
- Възможно е, но някой ден и без друго ще прекарваш достатъчно време в съда. Сега трябва да завършиш осми клас. Ясно ли е?
- Смятам да се запиша на курс по право в интернет. Открих страхотна уеб страница. Предлага доста интересни неща.
- Теодор, скъпи, не си готов да учиш право. Вече го обсъдихме. Нека напредваме с малки крачки. Първо изкарай осми клас, после ще те запишем в гимназията. Още си дете. Наслаждавай се на свободата.
Тео сви рамене и не отговори.
- А сега е време за домашните.
За миг Тео си спомни за госпожа Ебърли и семейните й проблеми. Понечи да каже нещо, но реши да замълчи. Беше обещал да пази тайна.
Телефонът иззвъня и Елза прехвърли на майка му поредното важно обаждане.
- Извини ме, Теди. И, моля те, не забравяй да се усмихваш - не пропусна да му напомни госпожа Буун.
Тео взе раницата си и излезе. Прекоси стаята с ксерокса, която винаги беше разхвърляна, и мина през две складови помещения, отрупани с огромни кашони със стари документи.
Той беше единственият осмокласник в Стратънбърг със собствена адвокатска кантора. Кабинетът му се помещаваше в малка стаичка, пристроена към къщата преди десетилетия. В миналото фирмата я бе ползвала за съхраняване на ненужна юридическа литература. Бюрото беше всъщност сгъваема маса и далеч не изглеждаше толкова подредено, колкото това на майка му. В сравнение с баща си обаче Тео беше доста по-организиран. Той седеше на стар въртящ се стол, който родителите му бяха изхвърлили след ремонта на библиотеката в своята кантора. На едната стена висеше голям плакат на „Туинс“ с програма на мачовете за сезона. В дъното имаше врата, водеща към малка веранда. От нея се излизаше в задния двор, който беше покрит с чакъл и се ползваше за паркинг.
Тео извади тетрадките от раницата и се зае с домашните. Според едно строго правило, наложено от родителите му преди години, трябваше да е приключил с тях до вечеря. Тео страдаше от астма и не присъстваше на спортните занимания в училище. Затова си осигуряваше отлични оценки по всички предмети. Постепенно бе приел неохотно факта, че академичните успехи са добър заместител на пропуснатите мачове. Все пак му разрешаваха да играе голф и всяка неделя в девет сутринта двамата с баща му се отправяха към игрището.