Архивът на Берия

Докато Мъскин размотаваше Грегъри по телефона, Чарлс Уитмор провеждаше срещата, която си бе уредил тази сутрин с един високопоставен служител от Министерството на финансите, в Галеонската зала на хотел „Сейнт Риджис“. Последните закъснели посетители — някакви мъже, които през цялото време се смееха на висок глас и се оглеждаха възбудено — си тръгнаха, така че цялото помещение остана на тяхно разположение.

Сътрапезникът на Уитмор, Майк Зангер, беше висок мъж с изрязан профил, облечен в гълъбовосив костюм и с неутрална вратовръзка. Завеждаше отдела за борба с фалшификации, неплащане на данъци и международно измамничество в широки мащаби — работа, която го поставяше в близък контакт с полицейските служби на повечето европейски страни. Именно като такъв, както и като близък семеен приятел, го бе потърсил Уитмор няколко часа по-рано.

Той мина веднага на въпроса.

— Както ти казах по телефона, Майк, това е една крайно деликатна и поверителна работа. Преди три седмици нашият главен редактор в „Бърн Хирш“, името му е Мъскин, беше в Европа за панаира на книгата в Монтрьо. Панаир не звучи много по швейцарски, но това е един от важните начини, по които днес се търгува с книги. Последния ден някой позвънил на Мъскин в стаята от фоайето на хотела. Някакъв чужденец, който му казал, че предлага нещо много интересно. Оказало се, че е източноевропеец… поляк или руснак. Прадедите на Мъскин произхождат някъде оттам, та той има нюх за тези хора. Човекът бил много възбуден, представил се просто като Грегъри и казал, че идва от Виена, където се сдобил с някакъв ръкопис, тайно изнесен от Унгария. Не искал да каже как, заявил само, че го предлага за продан. Цената била, и все още е, три милиона долара.

Той разбърка чая си, в който нямаше захар, финансистът чакаше, почувствал, че за пръв път в кариерата си старецът се е озовал на непозната, дори опасна територия.