Архивът на Берия

Чарлс Е. Уитмор, вицепрезидент на „Атлантик, Нашънъл & Дженеръл Консолидейтид“, вдигна поглед към зеленото око, което му намигаше през бюрото, и чу механичния глас:

— Време е за обяда ви в един и петнайсет с господин Мъскин, господин Уитмор.

Бавно, с грижливостта на учен, боравещ с някакъв деликатен прибор, Уитмор остави златния молив върху полето на листа, събра машинописния текст, заключи го в чекмеджето до коляното си и едва тогава отговори на автомата:

— Слизам веднага, госпожице Кийст.

Беше едър мъж със сиво чиновническо лице и движения на инвалид. Днес прояви изключителната предпазливост да заключи вратата, преди да премине край залата с преградени зад стъкла офиси, пълни със замлъкнали пишещи машини и шеговити надписи по стените, и да се появи в един вестибюл с цвета на ментолов крем, където група красиви секретарки чакаха строени като почетна рота зад бюра с позлатени крака.

Уитмор мина безмълвно край тях. При асансьорите бе принуден да се включи в обедната навалица и няколко души му кимнаха, без в бледите очи на Уитмор да проблесне някакъв отговор. Приличаше на човек, свикнал да пътува в първа класа, за когото всички спътници са едно необходимо бреме.

Пред мраморното преддверие чакаше лимузина със запален двигател, а шофьорът стоеше на тротоара. Уитмор потъна в тапицирания полумрак, защитен зад опушените стъкла от блясъка на Мадисън авеню, докато колата пропълзя по краткия път до тихия прохладен ресторант, където зеленчуците се доставяха пресни всяка сутрин със самолет на Ер Франс.

Гостът вече беше пристигнал и се открояваше в сянката с белозъбата си усмивка. Уитмор изръмжа нещо и седна насреща му. Един келнер се появи като привидение и сложи чаша студено мляко пред него. Сай Мъскин стискаше с шепи ствола на чашата, пълна с недокоснато мартини.

— Е, сър, каква е присъдата?

Мъскин беше дребен повратлив човек с прекалено голяма глава. Когато говореше, тя се поклащаше насам-натам като на онези кучета играчки, които се пулят иззад стъклата на колите. Чертите на лицето му бяха меки и пухкави, но имаше широки алчни ноздри и сиви очи, ококорени на фона на изкуствения загар. Беше главен редактор в „Бърн Хирш“, една от уважаваните издателски къщи в Съединените щати, основана преди повече от век, но понастоящем едва ли нещо повече от интелектуален орнамент на конгломерата „Атлантик, Нашънъл & Дженеръл“. Самият Мъскин, макар и не интелектуалец, следеше съвременната литература, което ще рече текущите бестселъри, и знаеше всички литературни клюки, като си оставаше един старомоден манипулатор, упорит и ловък, особено в пробутването на евтини заглавия, което смяташе за основна цел на издателската дейност.