Кодекс 632 [bg]

ЗАЛАТА ИЗБУХНА В ГЛЪЧ, КОГАТО ПРОФЕСОРЪТ ОБЯВИ ЧАСА за приключен. Столове се отместваха, тетрадки се прибираха, студентите разговаряха оживено или се втурваха към вратата; както обикновено, някои се струпаха около професора за още разяснения.

— Господине — обърна ce слабичко момиче c кафяво сако. — Къде може да се прочете Précis du système hiérogliphique3?

Момичето питаше за книгата на Шамполион, публикувана през 1824 година, която най-сетне бе разбулила мистерията около йероглифите. В нея френският езиковед разкриваше, че езикът на йероглифите е коптски и че древната египетска писменост не е идеографична, а фонетична; но най-важното бе, че Шамполион бе успял да дешифрира значението на символите.

— Имате две възможности — заобяснява Томаш, докато прибираше записките. — Можете да я поръчате по интернет или да я потърсите в Националната библиотека.

— Не се ли продава тук, в Португалия?

— Доколкото знам, не.

Студентката благодари и отстъпи мястото на друго, забързано момиче със сива пола и сако, сякаш беше в униформено облекло на административен служител.

— Господине, аз следвам и работя и не можах да присъствам на предишните часове. Насрочена ли е вече датата на изпита?

— Да, ще бъде в последния час.

— Кога се пада това?

— Вижте, не знам със сигурност. Проверете в календара.

— И какво ще включва изпитът?

Професорът я изгледа, без да разбира.

— Как какво?

— Ще има ли въпроси върху древните писмености?

— Ааа, не. Изпитът ще е практически. — Томаш започна да подрежда нещата си в чантата, докато говореше. — Ще трябва да анализирате документи и дешифрирате стари текстове.

— Йероглифи ли?

— Също, но не само. Може да ви се паднат клинописни шумерски плочки, гръцки надписи, текстове на староеврейски и арамейски или не толкова сложни неща като ръкописи от Средновековието или от шестнадесети век.

Момичето остана с отворена уста.

— Ах! — въкликна тя ужасено. — И всичко това трябва да го разчитаме?

— Не — разсмя се професорът. — Само някои неща…

— Ами аз не ги знам тия езици… — прошепна тя съкрушено е плачлив тон.

Томаш я изгледа.

— Нали затова сте в този курс? — Повдигна вежди, за да подчертае думите си. — За да се научите.

Професорът забеляза, че русата хубавица се бе присъединила към групата и изчакваше реда си; тръпка на възбуда премина през тялото му пред възможността да се запознае с нея. Но момичето с въпросите не се махна, което леко го раздразни; вместо това му подаде лист хартия.

— За подпис — каза, сякаш да го накаже за проблемите, които щеше да ѝ създаде.

Томаш погледна листа въпросително.

— Какво е това?

— Документът, който трябва да представя в службата. Удостоверение, че съм присъствала в часовете ви. Бихте ли подписали?

Професорът драсна името си и студентката се отдръпна. Сега оставаха две студентки пред него, момиче с черни къдрици и русата; избра мургавата, за да има повече време за другата.

— Господин професор, как да разберем кога египетските писари са прибягвали до принципа на ребуса?

Ребусът е система от думи, раздробени на съставните им фонетични единици, някои от които са представени чрез картини. Например думата solene4 може да бъде разделена по средата — sol-ene. Вместо да изпишем думата с фонетичната азбука, можем да я представим с рисунка на слънцето и буквата n; и така получаваме Sol-n, тоест solene.

— Зависи от контекста — каза Томаш. — Египетските писари следвали гъвкави правила. Например в някои случаи използвали гласни, в други ги изпускали. Понякога размествали реда на йероглифите от чисто естетически съображения. И често прибягвали до ребуса, за да съкратят някои думи или да им придадат двоен смисъл.

— Като случая с Рамзес?

— Да — потвърди той. — Шамполион се сблъскал с ребус още с първия йероглиф от Абу Симбел. „Ра“ не е символ, но в контекста на самия йероглиф се превърнал в дума. Като я използвал по този начин, писарят сравнил Рамзес със Слънцето, което има смисъл, след като на фараоните се гледало едва ли не като на божества.

— Благодаря, професоре.

— До следващата седмица.

Дойде ред на фаталната блондинка. Томаш изпита огромно удоволствие от това, че най-сетне може да я погледне очи в очи, че може да я гледа направо, без да се крие; почувства се заслепен от блясъка, който излъчваше, но не се притесни; усмихна се, тя също.