Насочен взрив
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-025-8
- Переводчик: Арманд Басмаджян
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Насочен взрив». Краткое содержание книги:
— Кой е той? — не се въздържах.
— Подробна инструкция ще получите по-късно. Разбира се, устно, само устно, полковник. Но сега мога да ви кажа само, че се казва Селим ал Руниш. Той е наш приятел от една слънчева нефтена пустиня в Арабския полуостров.
Ама че работа, помислих си аз. Никога не бях чувал това име, но не е на някакъв си агент на ЦРУ или Мосад. По-скоро този Селим, преведено името му означава «мир», та той сигурно иска да купи нещо от руснаците. И по-точно, не от руснаците, а лично от Вагин. От заместник командващия. И аз трябва да бъда един вид посредник.
— Никога не съм чувал за този Ал Руниш. Кой е той?
— Един много богат човек, много известен в арабския свят. Бивш министър на външните работи — уклончиво ми отговори Вагин.
— И какво иска? Надявам се, че не е камуфлажна униформа или партида калашници?
— Не, естествено… Макар, скъпи Владимир Фьодорович, тъй като всичко е само с думи и никакви хартийки нито вие, нито аз ще имаме, то нещичко мога и да ви кажа. Например, че го интересуват една-две ракети «земя — въздух» и съвсем малко, не повече от десетина ракети «земя — земя». Виждате ли, дреболии някакви. А вас, ако не се лъжа, ви интересува генералската звездичка, Владимир Фьодорович? И още нещо… Е, например процент от сделката. Малък, съвсем дребен, но процент… Нали така, скъпи Владимир Фьодорович? И главното, без всякакъв книжен бюрократизъм, нали? Това е главното за вас! — победоносно се усмихна Вагин.
Аз мълчах, чувствайки как по гърба ми се стичат едри капки студена пот. Накрая едва не избухнах и буквално изръмжах:
— Невъзможно! Това просто е невероятно, Алексей Викторович! Само в американските филми и в посредствените криминалета всичко става толкова лесно! И пръста си няма да мръдна за организирането на този безумен проект! Дори да предположим, че някак успеем да изкараме тези няколко ракети от точките на дислокация, дори от базите… А по-нататък — къде ще се скриете с тях в обединена Германия? Къде?
— Не аз, а вие, скъпи Владимир Фьодорович. Вие спокойно ще ги предислоцирате в Южна Европа под охраната на натовската армия. Ще доставите ракетите на наш военен кораб, който ще ви очаква в Средиземно море. А този кораб, няма засега да ви кажа кой, ще ги достави в нужното време на нужното място. Е, кажете ми, уважаеми полковник, защо трябва да изтегляме оръжието си, в това число и ядреното, непременно през териториите на братските социалистически страни? Можем да върнем в обновена Русия ядрените бойни глави от бившата ГДР и по друг път, нали? А по пътя нещо може и да се изгуби. Нали у нас, руснаците, винаги е така — я безпътица, я нехайство. С безпътицата и нехайството и ще оправдаем каквото трябва…
Никога! Никога досега Вагин не е разговарял така с мен! Чувствах в думите му почти пълна откровеност и това беше чудовищно; чудовищно, нелепо и смешно да слушам как този висш генерал едва ли не се хвали с продажбата на крадено ядрено оръжие, като че ли ставаше дума да задигнеш бутилка водка от немски магазин. Някои наши младши офицери, когато не им стигаше пиенето, не се срамуваха да отмъкнат бутилка от пищната стопанка на малкото магазинче. Така и Вагин сега ми напомняше на подпийнало офицерче, комуто аверите викат победно «Ура!», зървайки донесената водка.
— Доколкото разбирам, вие лично сте разработили тази операция? — попитах аз.
— Абсолютно точно. И следователно, Владимир Фьодорович, няма за какво да се безпокоите. Капитанът на кораба е много сигурен човек и няма да ме подведе. Всъщност така, както и вие няма да ни подведете, заминавайки през Афганистан за Пакистан…“