Насочен взрив

Придружителите пътуваха отпред на съветски БТР без номер, но с нарисуван афганистански флаг на борда. Изглежда, бронираната машина беше трофейна.

Муджахидинът, който говореше руски, се казваше Сабех. Въпреки че някога беше учил в Московския университет, черните му като въглени очи съвсем не ни гледаха доброжелателно и никак не беше разговорлив, за разлика от шофьора на камиона. Онзи ни говореше нещо бързо и гърлено, сочейки забуления в мъгла хоризонт.

Сабех ни преведе думите на шофьора. След Джелалабад той не иска да завива от единствения път, водещ до пакистанската граница и навътре в Пакистан. Там все още били останали минни полета, от които никой не се интересува. Коган се разтревожи и започна да увещава Сабех, че трябва да «доставим» одеялата и брашното по предназначение, а това значи да завием малко встрани преди границата. Сабех кимна в знак на съгласие и отчаяно жестикулирайки, започна да вика по шофьора, като оголваше зъби и святкаше с бялото на черните си очи.

Качихме се в каросерията, увихме се в спалните чували, спасявайки се от праха, и нашият хуманитарен «влак» потегли.

До Джелалабад пътят беше отличен. След това свърнахме встрани по едва забележими коловози. Наоколо се издигаха унилите склонове на планината, по която ту тук, ту там се виждаха почернели от дим и в ръждиви петна наши БТР-70.

В малките рекички се бяха стаили скелетите на камиони, в чиито кабини се плискаше вода. Съветската интервенция беше завършила, но следите от отминалите боеве щяха да се запазят още дълги десетилетия…“