Скълдъгъри Плезънт [bg]

Тя го погледна. Намираше се на масата, до лакътя и. Кой можеше да е? Всички, които знаеха, че Гордън е починал, не биха звънели на домашния му телефон, а не й се щеше тепърва да уведомява някого, който още не беше в течение. Може би бяха родителите й, но защо биха й звънели тук, а не на мобилния?

Като новия собственик на къщата тя чувстваше, че трябва да вдигне собствения си телефон. Стефани откачи слушалката и я постави на ухото си.

— Ало?

Мълчание.

— Ало? — повтори Стефани.

— Кой е? — чу се мъжки глас.

— Съжалявам — каза Стефани. — С кого искате да разговаряте?

— Кой е? — повтори гласът, този път раздразнено.

— Ако търсите господин Гордън Еджли, страхувам се, че е…

— Зная, че Еджли е мъртъв — сопна се мъжът. — Коя си ти? Как ти е името?

Стефани се поколеба.

— Защо ви трябва да знаете? — попита.

— Какво правиш в тази къща? Защо си в къщата му?

— Ако искате, звъннете утре…

— Не искам, ясно! Слушай, момиченце, ако объркаш плановете на господаря ми, той много ще се разсърди, а ти не искаш да го разсърдиш, разбра ли? Сега ми кажи коя си!

Стефани осъзна, че ръцете й треперят. Тя се насили да се успокои и бързо откри гняв, на мястото на боязливостта си.

— Името ми не е ваша работа! — рече тя. — Ако искате да говорите с някого, обадете се отново утре, в по-нормално време.

— Не искаш да ми отговориш, така ли? — изсъска мъжът.

— Лека нощ — твърдо отвърна Стефани.

— Не искаш да ми отговор…

Стефани обаче вече поставяше слушалката на вилката. Внезапно идеята да прекара сама цялата нощ не й се струваше толкова приятна. Хрумна й да се обади на родителите си и после се упрекна за детинщината си. Няма нужда да ги тревожа, помисли си тя. Няма нужда да ги тревожа за нещо толкова…

Някой потропа на входната врата.

— Отваряй! — чу се между ударите по вратата същият мъжки глас. Стефани се изправи на крака, втренчена към фоайето. Зад матираното стъкло на входната врата се различаваше тъмна фигура. — Отвори проклетата врата!

Стефани отстъпи към камината, а сърцето й заби мощно в гърдите й. Той знаеше, че тя е там, нямаше смисъл да се преструва, че не е, но може би ако останеше много, много тиха, мъжът можеше да се откаже и да си тръгне. Той изруга и тропането така се засили, че вратата се разклати на пантите си.

— Остави ме на мира! — извика Стефани.

— Отвори вратата!

— Няма! — Харесваше й да вика, това скриваше страха й. — Ще се обадя на полицията! Още сега!

Блъскането спря веднага и фигурата се отдръпна от вратата. Това ли беше? Бе ли успяла да го сплаши? Сети се за задния вход — дали е заключен? Разбира се… няма начин да не е. Но не беше напълно сигурна. Тя грабна един ръжен от камината и тъкмо посягаше към телефона, когато чу почукване на прозореца, досами нея.