Среднощна алея [bg]

Джером беше Защитен. Най-вероятно беше роден в Морганвил.

— Не съм й приятелка. Това не беше по моя вина — опита да се оправдае тя пред Ева, която дори не беше там.

После кихна, подсмръкна и се запъти, подгизнала до кости, към лабораторията.

Дъждът продължи да вали до края на деня, не спря и през нощта. Проясни се едва на следващата сутрин, когато слънцето най-сетне се показа, бледосребристо и далеч не така изпепеляващо, както Клеър очакваше. Всъщност беше доста приятно. Тя вече се бе изкъпала, когато Ева се появи в банята, залитайки и с много по-мъртвешки вид, отколкото повечето вампири. Тя измърмори нещо неразбираемо и без да обръща внимание на Клеър, се залови с кранчетата на душа. Клеър побърза да довърши тоалета си и слезе на долния етаж. Завари Майкъл в кухнята да чисти филтъра на кафемашината. Колкото и да беше странно, като вампир той далеч не беше същата нощна птица, каквато беше преди. А може би просто му харесваше отново да се наслаждава на утрините, вместо да се превръща в безплътен призрак с изгряването на слънцето.

— Ева стана, така че гледай да го направиш колкото се може по-силно.

По устните на Майкъл пробяга усмивка — мимолетна, ала въпреки това напълно способна да спре сърцето, на което и да е момиче. За щастие, той знаеше точно на коя степен да включи чара си, за да няма жертви.

— Толкова ли е зле?

Клеър се замисли за миг, докато си вземаше купичка и кутия с оризово мюсли. Откри млякото полускрито зад бутилките с бира (контрабанда от Шейн).

— Гледал ли си онзи филм, където зомбитата ядат мозъците на хората?

— „Нощта на живите мъртви“?

— Е, видът й може да изплаши дори тях.

Майкъл сипа още една лъжица кафе в новия филтър. Изглежда добре, помисли си Клеър. Висок, силен, уверен. Беше облечен с хубава синя риза и не много овехтели дънки и освен това носеше обувки. Вярно, маратонки, но все пак — обувки. Клеър се взря в тях.

— Ще излизаш ли?

— Намерих си работа — отвърна той. — В музикалния магазин на Джей Ти на Трета улица. От десет часа, докато затвори. Най-вече ще показвам китари и ще ги продавам, но Джей Ти каза, че ако искам, може да давам и частни уроци.

Това беше толкова… нормално. Съвсем нормално. А и Майкъл определено звучеше щастлив. Клеър прехапа устни и се опита да сложи ред в многобройните въпроси, които напираха в главата й.

— Ами слънцето? — попита тя; това като че ли беше най-сериозният проблем.

— Отпуснаха ми кола. В гаража е. С пълна защита от слънцето. А при Джей Ти има подземен гараж. В Морганвил повечето места имат подземни гаражи.

— Отпуснаха? Кой ти я отпусна? — попита Клеър, без да обръща внимание на погледа на Майкъл, който красноречиво казваше „хайде де, мислех те за по-умна“. — Градът? Амели?

Вместо отговор, Майкъл затвори кафемашината и натисна копчето за приготвяне на кафето. Разнесе се обичайното съскане и в каната започна да се процежда черна течност.