Епидемия в рая [bg]

По стар навик, останал още от времето, когато беше жив, служителят на Управлението за наказания казашкият унтерофицер Малинин наплюнчи изгризания молив, завирайки го в устата си. Той не можеше да пише дълго, защото бързо се изморяваше, но му харесваше да изпълва сивкавата хартия с едри разкривени завъртулки и явно се бе увлякъл във воденето на дневник. Телевизорът зад гърба му примигна, тъй като по време на рекламния блок се включваше автоматично, защото задължителното гледане на рекламите влизаше в условията за пребиваване в Града. Мъждивата светлина на екрана освети мръсната бетонна кутия без тапети, по чиито стени замислено пълзяха мустакати сингапурски хлебарки, всяка голяма колкото човешки пръст. В Ада ги отглеждаха специално. Малинин не обръщаше никакво внимание на насекомите, тъй като вече бе свикнал с тях. Единственият прозорец в стаята беше счупен и хищно се зъбеше с парчетата стъкла, но унтерофицерът нямаше пари да сложи ново стъкло. Освен това стъкларят ходеше да ремонтира по списък, а записванията бяха за година напред. Всъщност той чакаше доставката на маса вече повече от година, тъй като за целта бяха нужни грешници, които според условията за наказания задължаваха всеки ден да мъкнат мебели чак на 200-и етаж.

Рекламата показваше щастливи хора, които ядяха някакви кръгли сладкиши. Когато сочно и почти вампирски отхапваха от тях, лицата им се озаряваха от почти детски усмивки. Те изпадаха в див екстаз, измъкваха вълшебните сандвичи един другиму от ръцете си и ги изяждаха толкова настървено, че чак ушите им плющяха. А от високоговорителите се носеше доволно кискане. „В холандския квартал са станали много нагли — помисли си сънено Малинин. — Не стига, че отглеждат марихуана в саксии, като твърдят, че били кактуси, ами сега нахлуват с нея и на пазара на фастфуд. Време е да ги претарашим.“ Записът свършваше — двама младежи размахваха фланелките си и подскачаха голи върху пластмасовата маса в някакво кафене. В небето летеше клоун, който се разпръскваше на разноцветни балони, кискаше се неудържимо и се гърчеше. Екранът се взриви и разсече от надпис: „Мудоналдс — това обичам аз!“ Малинин беше равнодушен към „Мудоналдс“. По принцип той можеше да яде всичко, но унтерофицерът смяташе, че посещенията в заведения, където не сервират водка, са губене на време. След като записа на лист идеята си за рейда в холандския квартал, казакът погледна вяло часовника си. Вече беше късно. Време бе да се изкъпе със студена вода и да ляга, защото утре трябваше да стане рано. Интересно какво ли щеше да сънува тази нощ според условията на наказанието? По принцип Управлението коригираше и такива неща като сънищата. Вчера през цялата нощ с един нажежен чук го преследваше ковачът Вавила, чиято дъщеря унтерофицерът обезчести, преди да отиде в казармата, и той се събуждаше ужасен и плувнал в пот, а краката му продължаваха да тичат сами. Малинин се отблъсна заедно с вехтия фотьойл от масата и се вторачи замечтано в шкафа, където на едно тайно местенце беше скрита заветната гарафа. Разбира се, според законите на Града след двайсет и три часа употребата на твърд алкохол бе забранена категорично, само че кой ли щеше да го види тук? Щеше да пийне едно и сетне вече можеше да заспи.