Ритуалът [bg]

— Влизай, влизай, докторе, заповядай! — Славея го чакаше, гол до кръста, по къси панталони и джапанки, на входната врата на къщата си, широко усмихнат. На врата му висяха тежки златни ланци, безразборно преплетени един в друг.

— Айде, че ще се разтопим на това слънце!

Къщата му в Арбанаси беше по-скоро миниатюрен замък, отколкото еднофамилен дом. Размерите на входната врата вероятно надхвърляха общата площ на апартамента на доктора. Не му се мислеше колко милиона има хвърлени в нея. Разточителната демонстрация на благосъстояние натрапваше усещане за претрупаност и кич, но за Иван нямаше никакво значение кой как си харчи парите. Искаше единствено да приключи по-бързо и да се прибере, по-богат откогато и да било.

— Приятно ми е да се запозная с доктор, без да имам нужда от такъв — каза Славея с усмивка и протегна ръка.

— На мен също ми е приятно, г-н Златанов.

— Е, моля те, айде сега, Жоро е добре. Може дори Славей да ми викаш. За приятели всичко може. Ние нали сме приятели, а, докторе?

— Не знам, Жоро, засега предпочитам да сме бизнес партньори — отвърна Иван, все още напрегнат, като несъзнателно притискаше с лакът лекарската чанта, преметната през рамо.

— Но разбира се, бизнесът, е на първо място! Заповядай — отмести се полуголият мъж и с широк жест го покани навътре.

Стаята, в която влязоха, порази доктора с вида си. Сякаш се намираше в музейна зала — около стените стояха изправени покрити с патина бронзови нагръдници и шлемове, антични щитове и предмети, чието предназначение не разбираше. Мечове и ятагани висяха закачени на тъмножълтите стени, някои от тях — в изключително добро състояние. По лавиците зад остъклените витрини на голяма секция се виждаха безброй малки статуетки и монети, пръснати елегантно.

Мебелите, изглежда, също бяха антични, с извити форми, обшити с кожа или захабен плат. Зад внушително писалище от тъмно дърво, украсено с обилна дърворезба, се намираше тежък трон, чиято изправена кожена облегалка беше обкована с груби медни гвоздеи. Подът беше от цветна мозайка, изобразяваща жени, които се поливат с амфори.

На два от столовете, в противоположните краища на стаята, отпуснато седяха двама младежи със спортни фигури, облечени в черни ризи с къс ръкав и дълги, свободни панталони.

Точно до писалището седеше третият човек в стаята — възрастен очилат човечец, полуплешив, с бяла риза с къс ръкав, отворена на гърдите. До краката му беше поставена черна кожена чанта.

Славея се настани в трона зад писалището и попита:

— Харесва ли ти моята скромна колекция?

— Внушително, сякаш съм в музей. Истинска ли е?

— Хаха, докторе, докторе… Любопитството погубило котката, не помниш ли? — Славея сложи ръка върху четвъртита бутилка, украсена с релефни орнаменти, и го погледна въпросително: — Питие?