Ритуалът [bg]

Приглади с ръка панталоните си и отвори багажника. Там под резервната гума бе скрил онова, което го беше довело в старата столица. Хвърли напрегнат поглед към улицата, но не видя никого. Напъха набързо увития в памучен плат предмет в лекарската си чанта и отново се възхити на тежестта му. Това беше, почти беше успял. До вечерта щеше да е богат и лишен от грижи.

Не беше трудно да намери дилър. Оказа се, че бизнесът с антични предмети е изключително добре развит в България. Естествено, беше чувал за организираните иманярски банди, но само от новините и беше останал с впечатлението, че са обгърнати в мистика тайни групи, с които е невъзможно да се свържеш. Негов приятел адвокат му показа, че това съвсем не е така. Запален нумизмат, той знаеше много за организацията на тази търговия и нямаше нищо против да го сподели с доктора. Дължеше му услуга, тъй като д-р Генчев беше съдействал да приемат баща му в болница и беше организирал лечение, което минаваше по Здравна каса. Освен това не се налагаше да му обяснява защо се интересува.

Разбра, че има няколко места в страната, където се извършва търговия на антични ценности, контролирана от не повече от десетина дилъри. Хората дори си имаха тържища, където на определен период излагаха намереното за продан. В неговия случай, естествено, не ставаше и дума за подобен подход. Това беше за копачите — най-ниското стъпало в йерархията на иманярите. Оттам стоката преминаваше в ръцете на дребните колекционери или на организаторите, ако наистина си заслужаваше. Те бяха хората, които уреждаха канала за изнасянето зад граница и продаването на аукциони или директно на частни чуждестранни колекционери.

В началото го беше страх, че ще попадне на мафиоти, които ще му вземат златото и ще го пречукат. Впоследствие се успокои и разбра, че за хората това е просто бизнес. Уговорената сума беше по-ниска, отколкото предполагаше, но пък сам нямаше шанс да продаде нищо. Дори и да успееше да го изнесе зад граница, трябваха документи за произход и сертификати за автентичност, които докторът нямаше как да набави. За дилърите те бяха ежедневие. Освен това с предложеното докторът не само щеше да върне всички дългове, но и да изучи и другия си син.

Парите му трябваха и не можеше да чака повече, затова прие да се срещне с Георги Златанов — Славея, дилъра, който контролираше Северна България от Велико Търново. Разговорите по телефона увериха Иван, че човекът е почтен, доколкото това можеше да се каже за подобни хора. Гласът му звучеше напевно и приятелски, не беше трудно да се досети откъде идваше прякорът му.