![Вълчият брат [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/5/9/vlchiyat-brat-bg-download.jpg)
Вълчият брат [bg]
- Автор: Пейвер Мишель
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Дограмаджян
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вълчият брат [bg]». Краткое содержание книги:
Смъртно ранен от обладана от демон мечка, бащата на Торак го заклева да открие Планината на Световния дух. Само така ще може да бъде спряна унищожаващата всичко по пътя си зла сила. Момчето не подозира, че осиротялото вълче, на което се натъква, бягайки от демона, ще стане негов побратим и ще се окаже тайнственият водач към планината, за който е споменал баща му. Торак няма представа за невероятните умения, които притежава, нито че съдбата е предопределила да се изправи срещу група могъщи шамани, готови да отворят дверите на ада, за да станат господари на света. А времето отлита. Скоро Червеното око ще се изкачи високо в нощното небе и демонът ще стане непобедим…
Знаеше, че е твърде слаб, за да улови някоя риба с копието си и вместо това нагласи една пръчка с въдички от къпинови тръни и окачи на тях водни охлюви. После пое нагоре по Реката, за да огледа за горски плодове и корени.
Известно време вълчето вървеше по петите му; после седна на земята и заскимтя умолително да се върнат; не искаше да изоставя семейството си.
„Чудесно — помисли си Торак. — Остани тук. И без това ми досаждаш с присъствието си“.
Докато търсеше, слънцето слезе още по-ниско. Въздухът стана остър. Елекът му заблестя от влажния дъх на Гората. През главата му мина смътната мисъл, че трябва да си построи заслон, вместо да търси храна, но той я пропъди.
Най-после успя да събере шепа мечи ягоди и лакомо ги изгълта; също и малко късни червени боровинки, няколко охлюва и жълти блатни гъби — леко червиви, но годни за ядене.
Вече се здрачаваше, когато извади късмет и откри туфа земни орехи. С една остра пръчка се зае да копае внимателно, като следваше извитите стебла до малките грудкови корени. Сдъвка първия орех: имаше приятен, сладък вкус, но се загуби в устата му. След изтощително копаене успя да извади още четири. Изяде два, а останалите два напъха в елека си за по-късно.
Щом позасити глада си, усети лек прилив на сила в крайниците, но мозъкът му оставаше странно замъглен. „Какво да правя сега? — чудеше се той. — Защо ми с толкова трудно да мисля?“
Заслон. Това е. После огън. А после да поспи.
Вълчето го чакаше на поляната. Щом го видя, се разквича радостно и се хвърли към него с голяма вълча усмивка. Не само набръчка муцуна и изтегли назад бърни — усмихваше се с цялото си тяло. Прибра уши към главата си и я наклони на една страна; после заклати опашка, размаха предните си лапи и се запремята във въздуха.
От гледката на Торак му се зави свят и обърна гръб на вълчето. А и го чакаше сериозна работа — трябваше да построи заслон.
Огледа се за паднали клони, но наводнението ги беше отнесло надалеч. Налагаше се да отреже няколко по-крехки дръвчета — ако му стигнеха силите за това.
Издърпа брадвичката от колана си, отиде до малка групичка брези и сложи ръка на най-тънката. Измърмори набързо предупреждение към духа на дървото да си намери друг дом и започна да сече.
От усилието главата му се замая. Раната на ръката му затуптя, прониза го болка. Въпреки това продължи да сече.
Сякаш бе попаднал в някакъв безкраен тъмен тунел — сечеше, кастреше и пак сечеше. Но когато ръцете му отмаляха и не можеше повече да замахва с брадвичката, видя с тревога, че е успял да отсече само две тънки брезички и едно хилаво смърчово дръвче.
Трябваше да му свършат работа.
Завърза дръвчетата с разцепен смърчов корен и направи нисък, нестабилен заслон. После го покри от трите страни със смърчови клони и събра още малко за постеля.
Получи се бледо подобие на заслон, но трябваше да свърши работа. Нямаше сили да го защити от дъжда с плесенясали листа. Ако завалеше, щеше да разчита на спалния си чувал и да се моли на Речния дух да не изпраща ново наводнение — беше построил лагера си много близо до водата.
Докато дъвчеше третия земен орех, огледа старателно поляната за дърва. Едва беше преглътнал, когато стомахът му се сви и той изплю обратно ореха.
Вълчето скочи доволно и изгълта повърнатото.
„Защо го направих? — зачуди се Торак. — Дали не съм изял някоя отровна гъба“.
Но усещането не беше като от лоша гъба. Беше различно. Той се потеше и трепереше и макар че в стомаха му вече нямаше нищо, продължаваше да му се повдига.
Изведнъж го прониза ужасно подозрение. Разви превръзката на ръката си и страхът го обгърна като ледена мъгла. Мястото бе подуто и кървавочервено. Миришеше лошо. Той усети топлината, идваща от раната. Щом я докосна, тя запламтя още повече.
Доплака му се. Беше изтощен, гладен и уплашен и отчаяно се нуждаеше от баща си. А ето че имаше нов враг — треската.
Четвърта глава
Торак трябваше да стъкне огън. Сега се състезаваше с треската, а цената беше неговият живот. Заопипва колана си за торбичката с прахан. Ръцете му трепереха, докато вадеше стиските разнищена брезова кора, и на няколко пъти изпусна кремъка. Най-сетне успя да получи искра.