Вълчият брат [bg]

Въдиците бяха празни, освен една — на нея се полюшваше оглозганият до кости скелет на малка риба. С примките имаше повече късмет. На едната се беше хванал глухар, който се бореше изнемощяло. Месо.

Като произнесе кратка благодарност към духа на птицата, Торак прекърши врата й, разряза корема и изгълта топлия черен дроб още суров. В устата му остана горчив, лигав вкус, но беше прекалено гладен, за да се отврати.

Почувства се малко по-добре и като завърза птицата за колана си, отиде да провери капана. Изпита облекчение, когато видя, че в него няма мъртво вълче. То седеше до майка си и побутваше с лапа вмирисания й труп. Щом Торак се приближи, тръгна към него, после се обърна и погледна вълчицата, като скимтеше възмутено. Искаше момчето да му каже какво става.

Торак въздъхна. Как да обясни смъртта, когато и той самият не я разбираше?

— Хайде, ела — каза той, без да си прави труд да говори на вълчи език.

Големите уши на вълчето се наостриха, за да уловят думите му.

— Тук няма нищо — продължи Торак нетърпеливо. — Да си вървим.

Щом се върнаха в заслона, той оскуба глухаря, набоде го на една пръчка и го сложи да се пече на огъня. Вълчето се нахвърли на птицата.

Момчето го сграбчи за муцуната и го удари в земята.

— Не! — изръмжа той. — Това е мое!

Вълчето остана да лежи послушно, като потупваше с опашка. Щом Торак пусна муцуната му, то се изтърколи по гръб, оголи бледото си пухкаво коремче и се усмихна мълчаливо в знак на извинение. После офейка на безопасно разстояние, със смирено наведена глава.

Торак кимна одобрително. Вълчето трябваше да се научи, че той е водачът — иначе щеше да си има безкрайни главоболия в бъдеще.

„Хм, какво бъдеще?“ — помисли и се намръщи. Неговото бъдеще не включваше самотно вълче.

Миризмата на печено месо пропъди всички лоши мисли. Мазнината цвърчеше на огъня. Устата му се напълни със слюнка. Отскубна бързо единия крак на глухаря и го пъхна в разсоха на близката бреза — като приношение на закрилника на клана, — после се настани удобно и започна да се храни.

По-вкусно нещо не беше ял. Изсмука всяко късче месо и мазнина от костите и изяде и последното късче хрупкава, солена кожичка. Правеше се, че не вижда големите кехлибарени очи, които следяха всяка негова хапка.

Щом свърши, обърса уста с опакото на дланта си. Вълчето продължаваше да следи движенията му.

Момчето си пое дълбоко дъх.

— Е, добре де — измърмори то. Откъсна другия крак на глухаря и го хвърли към вълчето.

То го схруска за миг. После погледна Торак с надежда.

— Нямам повече — отвърна той.

Вълчето заскимтя нетърпеливо и впери поглед в остатъка от глухаря в ръцете му.

Той беше оглозгал и изсмукал костите, но от тях можеха да се направят игли, въдици и чорба; макар че каква чорба без мях за готвене.