![4-ти юли [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/2/0/4-ti-yuli-bg-download.jpg)
4-ти юли [bg]
- Автор: Паттерсон Джеймс, Паэтро Максин
- Серия: Женски клуб „Убийства“ #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 954-529-455-8
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «4-ти юли [bg]». Краткое содержание книги:
Не се засмя, което беше лошо.
— Нямам никакво извинение.
— Поне сърцата ни са били на място.
— Сърца ли? Дръжки. Следващият път повече мозък и по-малко сърца.
Прав беше, разбира се. Поемах казаното и добавях още подробности наум. Като например щях ли отново да се чувствам нормално с пистолет в ръка? Щях ли да се колебая, когато не бива? Щях ли да стрелям, без да мисля? Подадох на Джейкъби чаша вода със сламка.
— Издъних се. Трябваше да закопчея онова хлапе.
— Такова нещо даже не бива да ти минава през ум, Боксър. Ние трябваше, а ти може би ми спаси живота.
На вратата се мярна фигура. Косата на шефа ни Антъни Трачио беше зализана на темето, носеше прост, спретнат цивилен костюм, а под мишница стискаше кутия бонбони. Приличаше на тийнейджър, дошъл на първа среща. Но не съвсем.
— Джейкъби. Боксър. Радвам се, че ви намирам заедно. Как сте, възстановявате ли се?
Трачио не беше лош човек и с мен се държеше добре, но не може да се каже, че отношенията ни бяха чак любовни. Той се повдигна на пръсти, след което се приближи до леглото на Джейкъби.
— Имам новини.
Веднага прикова вниманието ни.
— Хлапетата на Кабът са оставили пръстови отпечатъци в „Лорензо“. — Очите му святкаха. — А Сам Кабът е направил самопризнания.
— О, мамка му! Истина ли е? — изхриптя Джейкъби.
— Кълна се в майка си. Хлапакът казал на една медицинска сестра, че със сестра му си правели игричка с безпризорните. Наричали я „Куршум или баня.“
— Сестрата ще свидетелства ли?
— Да. Закле ми се.
— „Куршум или баня“. Мръсни копеленца — изпръхтя Джейкъби. — Игричка.
— Да. Е, играта свърши. Даже в спалнята на момичето в дома им открихме тетрадки, в които е колекционирала криминални истории. Откачалка на тема убийства. Чуйте, вие двамата се оправяйте, разбрано? И не се тревожете за нищо. О, а това е от екипа — каза, подавайки ми кутията шоколадови бонбони „Джирардели“ и картичка с надпис „Оздравявайте“ с много подписи. — Гордеем се с вас двамата.
Поговорихме още минута-две, предадохме благодарности на приятелите ни от следствието. Когато си тръгна, се пресегнах и стиснах ръката на Джейкъби. Това, че едва не умряхме заедно, беше изковало помежду ни интимност, надхвърляща приятелството.
— Е, били са мръсни гадчета — произнесох.
— Да, бе. Отваряй шампанското.
Нямаше как да споря с него. Фактът, че децата на Кабът бяха убийци, не променяше ужаса на стрелбата ни. Както не променяше мисълта, която таях вече от дни.
— Ще ти кажа нещо, Джейкъби. Обмислям да се оттегля. Да напусна работата.
— Хайде, на мен ли ги говориш тия!
— Сериозно.
— Няма да напускаш, Боксър.
Оправих една гънка на одеялото му и натиснах бутона за повикване на сестрата, за да ме откара обратно в моята стая.
— Гледай да си отспиш, партньоре.
— Зная. И не се тревожи за нищо.
Наведох се и целунах брадясалата му буза за пръв път, откакто го познавам. Знаех, че ще го заболи, но Джейкъби всъщност се усмихна.
Глава 12
Денят беше като откъснат от страниците на детска илюстрована книжка. Яркожълто слънце. Чуруликане на птички, а наоколо се носеше цветистият дъх на лято. Дори окастрените клони на дърветата в болничния парк бяха избуяли в зеленина от последното ми идване преди три седмици.
Не ще и дума — прекрасен ден. Но не успявах като друг път да примиря живота с пълзящото у мен чувство, че нищо не е наред. Параноя ли е или отрезвяване?
Зеленият субару форестър на Кет зави по овалната алея пред входа на болницата и видях племенничките ми да размахват ръце и да подскачат на задната седалка. Щом щракнах колана на мястото до шофьора, настроението ми се повиши. Дори затананиках „Ден като мечта…“
— Лельо Линдси, не знаех, че можеш да пееш — изписука шестгодишната Бриджит отзад.
— Разбира се, че мога. В колежа свирех на китара и пеех, нали, Кет?
— Викахме й „радиокласацията“ — обади се сестра ми. — Беше като подвижен джукбокс.
— Какъв джуууут бокс? — попита Мередит, която беше на две годинки и половина.
Обясних й през смях, че е нещо като гигантски Си Ди-плейър, на който се пускат плочи, а после изясних и какво са плочите.
Свалих прозореца на колата и оставих вятъра да духа дългата ми руса коса, докато се носехме на изток по Двадесет и втора улица към редицата двуетажни и триетажни викториански къщи в пастелни тонове със стълбища към „Потреро Хил“.