Смъртни врагове [bg]

Сирад Мално обичаше Ню Йорк през зимата, особено когато валеше сняг. Бури като тази обвиваха мрачния сив град в бяло — скриваха напукания асфалт, боклуците и потъмнелите от замърсения въздух стени и сякаш ги пресъздаваха отново. Снегът гонеше всички от улиците: очистваше тротоарите от туристите; прогонваше надалеч такситата, микробусите за Ню Джърси и камионите, разнасящи стока; караше да замлъкнат клаксоните, уличните търговци и просяците. Бурята връщаше Ню Йорк обратно на неговите най-верни души — авантюристите като Сирад, които преминаваха през почти непроходими места само заради тръпката да видят следите, които оставят след себе си.

А каква буря беше само! Над Манхатън беше паднал почти четиридесет сантиметра сняг, а синоптиците твърдяха, че най-лошото може би тепърва предстои. И трите летища — „Джон Ф. Кенеди“, „Ла Гуардия“ и „Нюарк Интърнешънъл“ — бяха затворени. Не работеха и банките, канторите, общественият транспорт и магазините за продажба на дребно. Само малките кръчмички и вестникарските будки все още бяха отворени и проблясваха с неоновите си реклами за онези, които не можеха да живеят без чадъри, порносписания и престояли пакетирани салати.

7:23 сутринта.

Дигиталният часовник на Сирад просветна и тя се втурна във виелицата. Снегът се просмукваше в обувките й, топеше се върху якето й и оставяше ситни капчици върху лицето й, но тя продължаваше да се усмихва. Бягането през голямата ливада на Сентръл Парк я освобождаваше от стреса в работата, която с всеки ден я поглъщаше все повече и повече.