Ключът [bg]

В очите й блестеше необуздан интелект. Или може би просто гордост. Мургавата й кожа и дългата й права черна коса намекваха за мавърска кръв в рода й. В момента тя беше в другия край на кампуса в Изчислителната лаборатория на университета, където се намираше Милипея Клъстър, един от най-мощните суперкомпютри на континента.

Мара погледна леко настрани.

— Ще стартирам Xénese. След малко ще сме онлайн.

Докато жените се събираха около екрана, Шарлот си погледна часовника.

22:23

„Точно навреме“.

Отново си представи слънцето, кацнало върху Тропика на Козирога в кулминацията на зимното слънцестоене, което вещаеше края на мрака и завръщането на светлината.

Но преди това да се случи, силно метално дрънчене накара всички да подскочат и да се обърнат.

Няколко закачулени фигури се изсипаха през черната врата и се понесоха напред. Държаха големи лъскави пистолети. Разпръснаха се и обградиха петте жени в помещението с компютъра.

С туптящо в гърлото сърце Шарлот отстъпи крачка назад. Запречи с тялото си монитора и посегна пипнешком зад себе си. С едно щракване на мишката затвори прозореца с лицето на Мара Силвейра, за да предпази младата жена и да я направи мълчалив свидетел.

Микрофонът и камерата още работеха и Мара можеше да вижда, да чува и дори да записва онова, което щеше да последва.

Докато нахълталите се приближаваха, Шарлот мислено приканваше Мара да се обади на полицията, макар че беше малко вероятно да дойде някакво спасение.

Дори не беше сигурна дали Мара е видяла променената обстановка и дали не е изцяло погълната от предстоящата демонстрация.

Осмината натрапници — до един мъже — бяха облечени в черни роби с алени копринени превръзки на очите. От движенията им обаче беше ясно, че виждат без проблем през тъканта.

Елиза Гуера излезе напред, готова да защитава библиотеката си.

— Кои сте вие? Какво искате?

Отговори й изнервящо мълчание.

Осмината се разделиха и напред излезе девети мъж, очевидно техният водач. Беше висок и беше с алено расо с черна превръзка на очите, сякаш огледално на останалите. Не носеше оръжие, а само някакъв том, дебел почти педя. Изтърканата кожена подвързия беше алена като расото му. Позлатените букви върху нея се виждаха ясно — Malleus Maleficarum.

Шарлот се сви и надеждата в нея умря. Допреди миг се беше молила това да е само някакъв опит за обир. Много от томовете в тази библиотека бяха безценни. Книгата в ръцете на мъжа обаче я хвърли в отчаяние. Приличаше на първо издание, едно от няколкото, оцелели до днес. Едно копие се пазеше тук, в тази библиотека. Ако се съдеше по намръщеното лице на Елиза, може би беше същият том, грабнат от рафта.

Книгата бе написана през петнайсети век от католическия свещеник Хайнрих Крамер. Латинското заглавие се превеждаше като „Чукът за вещици“. Замислена като наръчник за разпознаване, преследване и изтезаване на вещици, тя бе една от най-омразните и кървави книги в човешката история. Според преценките жертвите на тази книга бяха повече от шейсет хиляди.