Ключът [bg]

От двете страни на улицата се издигаше идилична смесица от викториански и малко по-модерни къщи. Вечерта беше студена и се беше спуснала ледена мъгла. Звездите блещукаха слабо в небето и не можеха да се съревновават с коледните светлини, светещите елени в дворовете и яркия блясък на елхите, които се виждаха през прозорците.

Таксито спря пред къщата и Грей погледна украсената с примигващи светлини във формата на висулки веранда. Монк му беше помогнал да ги окачи преди две седмици. Грей се беше опитал да си представи как създава семейство тук, как играе на топка в двора, превързва ожулени колене, възхищава се на бележки и присъства на училищни мачове.

Колкото и да му се искаше да вярва, че тези неща могат да са истински, не се получаваше. Изглеждаше му направо невъзможно. С толкова много кръв по ръцете си как изобщо можеше да се надява на нормален живот?

— Нещо не е наред — каза Монк.

Разсеян от тревогите си, Грей не го беше забелязал. Двамата със Сейчан бяха украсили коледна елха — първата им заедно. Седмици наред бяха подбирали украшенията и бяха избрали за връх ангел на Сваровски, за който платиха безобразно висока цена. Сейчан каза, че си заслужавало, че можел да стане семейна ценност — още едно нещо, което им беше първото заедно. Бяха поставили елхата до предния прозорец.

Сега я нямаше.

Предната врата зееше. Беше разбита. Грей моментално се обърна към шофьора и каза:

— Звънни на деветстотин и единайсет.

Монк вече беше изскочил навън и тичаше към вратата.

Грей се втурна след него, като спря, колкото да извади своя „ЗИГ Зауер“ Р365 от кобура на глезена си. С ужас осъзна, че е бил прав от самото начало.

Никога не би могъл да има нормален живот.