Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението

Крас удари пода на ледената пещера с болезнено тупване.

За момент остана да лежи там в опит да си поеме дъх. Магията, с която се беше пренесъл тук, криеше доста опасности, особено в сегашното му състояние. Пещерата се намираше много, много далеч от армията на нощните елфи — на почти половин свят разстояние, но той реши да рискува, независимо от това, че не само знаеше опасността, но и осъзнаваше, че може би бе твърде късно да стори онова, което искаше.

Не посмя да каже на Ронин за намеренията си. В най-добрия случай магьосникът щеше да настои да го съпроводи, но един от двама им трябваше да задържи контрола над ситуацията с потенциалните съюзници на нощните елфи. Крас имаше пълно доверие на човека, който се бе доказал като по-приспособим и заслужаващ доверие от почти всеки друг, когото драконът беше срещал през невероятно дългия си живот.

Когато дишането му се възстанови, Крас се надигна. В студа на пещерата дъхът му излизаше на тесни облачета, които се носеха бавно към високия назъбен таван. Подът беше осеян със сталагмити, надпреварващи се по дължина със спускащите се от тавана шипове.

Магьосникът мислено претърси местността около себе си, но не откри следа от друго присъствие. Това не го окуражи много, но не го и изненада. Бе присъствал на катастрофата. Гледката на това как Нелтарион се обръща в лудостта си срещу собствената си раса се бе запечатала завинаги в ума на Крас. Всяко от останалите четири ята бе пострадало, но обитателите на тази пещера бяха платили най-висока цена за съпротивата си.

Децата на Малигос бяха избити до едно, а повелителят им — захвърлен надалеч като парцалена кукла. И всичко това бе извършено от предателското творение на Земния пазител, което самите дракони бяха дарили с невъобразимата му мощ.

Драконовата душа… по-добре известна на магьосника като Демонична душа.

— Малигос… — извика Крас, а името проехтя през блестящата пещера. Някога, въпреки студа, това бе място на радост, защото децата на синьото ято бяха създания на чистата магия и черпеха с наслада живот от нея. Колко куха и мъртва бе пещерата сега…

Когато изчака достатъчно дълго отговора на великия Аспект, Крас внимателно пристъпи по хлъзгавата неравна земя. Той също беше дракон, но от червеното ято на Алекстраза, Майката на живота. Никога не бе имало вражда между сините и червените ята, но въпреки това той не искаше да рискува. Ако Малигос се намираше някъде по-надълбоко сред пещерната система, не се знаеше как древният пазител ще реагира на натрапничеството му. Шокът от гледката на унищожаването на цялото му ято щеше да го хвърли в лапите на лудост, от която и след векове нямаше да се е възстановил напълно.

Крас знаеше всичко това, защото бе преживял тези векове. Беше се борил с предателството на Нелтарион, който по-късно щеше да стане известен с доста по-подходящото име Детуинг. Бе видял как цивилизацията на драконите бавно загива, как броят им непрестанно намалява, а неговите собствени братя и сестри, както и великата Алекстраза, са принудени да бъдат ездитни животни на орките за десетилетия.