Странните талисмани на Артър Пепър [bg]

Когато на следващата сутрин Артър се събуди, навън все още беше тъмно. Цифрите на часовника показваха 5:32 и той остана да лежи известно време, гледайки втренчено тавана. Навън мина кола и той проследи отраженията на фаровете, които се плъзнаха по тавана като лъчите на маяк по водата. Пръстите му пропълзяха по матрака, търсейки ръката на Мириам, знаейки, че я няма, и докоснаха само хладния памучен чаршаф.

Всяка вечер, когато си лягаше, осъзнаваше колко студено е без нея. Когато тя беше до него, той винаги спеше през цялата нощ, унасяйки се бавно, а след това се събуждаше с песента на дроздовете, които чуруликаха отвън. Мириам поклащаше глава и питаше не е ли чул гръмотевичната буря или алармата на съседната къща. Но Артър никога не чуваше нищо.

Сега сънят му беше неспокоен, на пресекулки. Събуждаше се често разтреперан и придърпваше плътно завивката около себе си като пашкул. Трябваше да сложи още едно одеяло на леглото, за да спре студа, който пропълзяваше по гърба му и вкочаняваше краката му. Тялото му бе намерило свой собствен ритъм на сън, събуждане, треперене, сън, събуждане, треперене, който, макар и да му създаваше неудобства, Артър не искаше да прекъсва. Не искаше да заспи, а след това да се събуди с птиците и да открие, че Мириам вече я няма. Дори и сега това щеше да е прекадено голям шок. Въртенето през нощта му напомняше, че тя си е отишла, и той се радваше на тези постоянни напомняния. Не искаше да поеме риска да я забрави.

Ако трябваше да опише с една дума как се чувстваше тази сутрин, това щеше да е объркан. Събирането на дрехите на Мириам трябваше да се превърне в ритуал, в освобождаване на къщата от нейните вещи, нейните обувки и тоалетни принадлежности. Беше една малка стъпка от справянето със загубата му и продължаването напред.

Но новооткритата гривна с талисмани беше пречка пред намеренията му. Тя повдигаше въпроси, които по-рано не съществуваха. Беше отворила врата и той бе минал през нея.

Двамата с Мириам се отнасяха по различен начин към детективските филми. Често в неделя следобед с удоволствие гледаха Мис Марпъл или Еркюл Поаро по телевизията. Той следеше филма внимателно. „Мислиш ли, че е той? — казваше Артър. — Много е услужлив, а образът му не добавя нищо в историята. Мисля, че може да е убиецът.“

— Гледай филма — стискаше коляното му Мириам. — Просто му се наслаждавай. Няма нужда да анализираш героите. Няма нужда да се опитваш да познаеш как свършва.

— Но това е детективски филм. Целта му е да те накара да предполагаш. Идеята е да се опитаме да познаем.

Мириам започваше да се смее и да клати глава.

Ако се бе случило обратното (не обичаше да мисли за това) и ако той бе умрял, Мириам може би нямаше да се замисли много, ако намереше странен предмет в гардероба му. А ето го него, умът му работеше на бързи обороти като детска въртележка в градината.

Стана бавно от леглото и си взе душ, оставяйки горещата вода да отскача от лицето му. След това се избърса, избръсна се, обу сивите си панталони, облече синята риза и пуловера без ръкави с цвят на горчица и тръгна надолу. На Мириам и харесваше, когато той носеше тези дрехи. Казваше, че с тях изглежда прилично.