Клиентът [The Client-bg]

— Аз го издърпах — обясни с изтънял гласец задъханият малчуган.

Марк кимна мълчаливо. Изведнъж се почувства невероятно спокоен. До колата имаше двайсетина метра и ако Роуми изскочеше навън, двамата можеха за миг да изчезнат в шубраците. А храстите и плътната сянка на дървото бяха сигурно прикритие в случай, че онзи реши да ги гръмне.

— Страх ме е, Марк — прошепна Рики с все тъй тъничко гласче. Ръцете му се тресяха. — Хайде да си вървим.

Марк напрегнато се взираше в колата.

— Чакай малко.

— Хайде, Марк. Да си вървим.

— Казах да чакаш.

Рики се озърна към колата.

— Умря ли?

— Не ми се вярва.

Значи лошият човек с пистолета беше жив, а брат му явно вече не се страхуваше и замисляше нещо. Рики отстъпи назад.

— Аз тръгвам — измънка той. — Искам у дома.

Марк не помръдваше. Само спокойно въздъхна и продължи да наблюдава колата.

— Една секунда — каза той, без да поглежда към Рики. В гласа му отново звучаха властни нотки.

Рики млъкна и се приведе напред, опирайки длани върху коленете на мокрите джинси. Вгледа се в брат си и леко поклати глава, когато Марк измъкна цигара от джоба на ризата си, без да изпуска колата от поглед. Запали я, смукна дълбоко и пусна струйка дим към клоните над тях. В този момент Рики забеляза подутината.

— Какво ти е на окото?

Марк изведнъж си спомни. Леко разтърка окото си, после опипа подутината върху челото.

— Изядох два шамара.

— Зле изглежда.

— Нищо ми няма. Знаеш ли какво ще направя? — запита Марк и продължи, без да дочака отговор: — Ще се промъкна дотам и ще пъхна маркуча в ауспуха. Тъй му се пада на гадния тип.

— Ти си по-смахнат и от него. Шегуваш се, нали, Марк?

Марк спокойно пусна облаче дим. Внезапно лявата врата се отвори с трясък и Роуми тромаво изскочи навън, размахвайки пистолета. Бръщолевейки, той се люшна към задницата на колата и отново откри маркуча да се валя сред тревата. Отметна глава и избълва срещу небето порой от ругатни.

Марк приклекна и дръпна Рики до себе си. Роуми се завъртя и огледа дърветата около поляната. Отново изруга, после се разплака. От косата му капеше пот, мокрото черно сако лепнеше по тялото му. С ридания, бръщолевене и крясъци по посока към дърветата той тежко пристъпи зад колата.

Изведнъж спря, намести масивното си туловище по гръб върху багажника и тромаво пролази заднешком като пиян слон, докато опря в задното стъкло. Дебелите му крака стърчаха над бронята. Едната обувка беше изчезнала някъде. Без да бърза, но и без да се бави, с почти небрежно движение той вдигна пистолета и се помъчи да напъха цевта в устата си. Обезумелите кръвясали очи се завъртяха насам-натам и за миг спряха върху дънера, зад който се криеха двете момчета.

Роуми изопна устни и захапа дулото с едри жълтясали зъби. После затвори очи и дръпна спусъка.