Второе нашествие марсиан ((Записки на един здравомислещ))
- Автор: Стругацкие Аркадий и Борис
- Язык: болгарский
- Год: Наследник Стругацких
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Второе нашествие марсиан ((Записки на един здравомислещ))». Краткое содержание книги:
Ех, ако получа първа степен!
4 юни
Току-що изчетох вечерните вестници, но така и нищичко не разбирам. Без съмнение случили са се някакви промени. Но какви именно? И вследствие на какви събития? Обичат у нас да си послъгват и туйто.
Сутринта след кафето поех към „петачето“. Утрото-хубаво, топло.(Температура — плюс седемнадесет, облачност — нула бала, вятър — южен, един метър в секунда според моя анемометър.) На излизане видях Миртил да се суети около разгънатата на земята палатка. Питам го: „Какво така?“ „Добре де, добре — отговаря той, силно раздразнен. — Намериха се и тарикати. Стойте и чакайте, докато всички ви изколят.“ На Миртил не хващам вяра за пукнат грош, но от такива приказки винаги ме полазват тръпки. „Ама какво е станало?“ — питам. „Марсианци“ — отговаря лаконично и продължава да натиска палатката с коляно. Не го разбрах веднага, може би точно затова от тази странна дума усетих, че идва нещо страшно и непреодолимо. Краката ми се подкосиха и седнах на бронята на камионетката. Миртил — нито дума, само пръхти и сумти. „Как го каза?“ — питам. Той сгъва палатката, мята я в багажника и запалва цигара. „Марсианци са ни нападнали — казва шепнешком. — Сега вече ще ни видят сметката. Запалили Маратина, казват, до основи, десет милиона убити за една нощ, представяш ли си? А сега натиснали и нашето кметство. Властта е вече тяхна, тъй че — кран! Забранили да се сее, а сега, казват, на всички ще изрязват стомасите. Трябвали им за нещо тези стомаси, представяш ли си? Само че за Миртил да имат да взимат, и на него стомахът му трябва. Като чух, веднага ми стана ясно — новите порядки не са за мен; ако щат всички да изпукат, аз отивам във фермата на брата! Старата и децата вече изпратих с автобус. Ще изчакаме, ще се огледаме по-нататък, ще видим кой какво.“ „Почакай — казвам, ясно разбирайки, че лъже, и все пак… — Стой, Миртил, какво дрънкаш! Кой нападнал? Кой изгорил? Зет ми е в Маратина.“ „Отпиши го зет си — казва Миртил съчувствено и хвърля фаса. — Брой дъщеря си за вдовица. Тъкмо секретарят ще се уреди… Е, тръгвам. Сбогом, Аполон. С теб свястно я карахме. Нямам ти зъб за нищо и ти не ме споменавай с лошо.“ „Господи! — крещя отчаяно, съвсем изгубил ума и дума. — Кой ни е нападнал бе, човек?“ „Марсианци, марсианци! — казва той пак шепнешком. — Оттам! — И вдига показалец към небето. — От комета се смъкнали.“ „Хайде бе, марсианци?“ „Добре де, добре. Ти си даскал, по ги разбираш. А на мен ми е все едно кой ще ми разпори корема.“ „Господи, Миртил — казвам, разбирайки най-после, че всичко от начало до край е лъжа. — Ама не може така, стар човек си, внуци имаш. Какви ти марсианци, щом Марс е безжизнена планета. Няма живот там, научен факт е.“ „Добре де, добре — мърмори Миртил, но вече с явно съмнение. — Ега ти и научният факт.“ „Не «добре де», ами наистина си е факт — казвам. — Питай който искаш учен. Какво ти учен, всеки, ученик го знае.“ Миртил изпъшква и излиза от кабината. „Всичко да върви по дяволите! Кого да слушам? Тебе ли да слушам? Или Пандарей да слушам? Нищо не разбирам.“ Плюна и хлътна в къщи.
Аз също реших да се върна в къщи, за да позвъня в полицията. Пандарей, както се разбра, бил много зает, защото Минотавър разбил решетката на ареста и избягал, и сега Пандарей трябвало да организира хайка. Иначе някой наистина преди час и половина бил дошъл в кметството, уж началство, пък може даже и марсианин, ходят слухове, че може би е марсианин, но относно изрязването на стомасите отгоре не са спуснати никакви указания и въобще на него не му е до марсианците, защото според него един Минотавър бил много по-лош от всички марсианци, взети заедно.
Побързах към „петачето“.
Почти всички наши се бяха скупчили пред входа на кметството и ожесточено спореха около някакви странни следи в праха. Оставил ги самият марсианин — това вече било известно съвсем точно. Морфей твърдеше, че дори той, препатилият бръснар и масажист, никога не бил виждал такива чудовища. „Паяци бе — казва, — грамадни мъхнати паяци. Тоест при тях самците са мъхнати, а самките — съвсем голички. Ходят на задните лапи, а с предните хващат. Видя ли следите? Гнусна работа! Съвсем като дупки. Ей на, оттук е минал.“ „Работата не е там, че е минал — дълбокоумно нарежда Силен. — На Земята силата на привличане е по-голяма; Аполон ще потвърди, че те така с краката не са способни дори да мръднат. И затова си имат специални пружинени кокили, които правят въпросните дупки.“ „Правилно, кокили — потвърждава Япет с превързана буза. — Само дето не са съвсем кокили. Кола имат такава, на кино съм я виждал. Не на колела, ами на такива лостове като кокили.“ „Пак нашият ковчежник го е измъдрил — подхвърля злъчният Парал. — Миналия път удари град с невиждана сила, поминалия налетяха скакалци, а сега и марсиани е уредил — на нивото на епохата, във връзка с овладяването на космическото пространство.“ „Не мога да гледам тези следи равнодушно — казва Морфей. — Гнусна работа. Да бяхме му ударили по едно, старчета?“ Калаид, който отдавна се натискаше, съскаше и се гърчеше, на края произнесе: „В-времм-мето е чуд-десно, момчета, к-как спахте?“ Заради този свой дефект на речта той винаги изостава от хода на събитията. А ветеринар е все пак човекът, можеше и да каже нещо полезно относно следите. „А Миртил вече си плю на петите“ — казва Димант, кикотейки се глупаво. — „Сбогом, казва, Диманте, ние с теб свястно я карахме. Наглеждай, казва, бензиностанцията, а ако ли стане нещо, казва, изгори я, за да не попадне в ръцете на врага.“ Тук аз предпазливо питам какво се чува за Маратина. „Маратина, казват, изгоряла до основи — откликва с охота Димант. — Звънили оттам, казват, предлагат да се запази спокойствие.“ Убедих се окончателно, че всичко това са зловредни слухове и бях готов да ги опровергая, но точно тогава се разнесе вой на полицейска сирена и всички се обърнахме.