Второе нашествие марсиан ((Записки на един здравомислещ))

В кръчмата незабавно си поръчахме бира. Ето от това удоволствие бях лишен, докато не се пенсионирах! В градче като нашето всички познават учителя. И не знам защо родителите на твоите ученици си въобразяват, че си чудотворец и с личния си пример можеш да попречиш на децата им да се втурнат по техните стъпки. Кръчмата от сутрин до късно през нощта буквално гъмжи от въпросните родители, но ако ти си позволиш невинна чашка бира, на другия ден непременно те чака унизителен разговор с директора. А аз си обичам кръчмата! Обичам да поседя в прилична мъжка компания, търпеливо и сериозно да беседвам на произволни теми, да ловя разсеяно бръмченето на гласовете и звъна на чашите зад гърба си, да разкажа и послушам солено анекдотче, да поиграя белот — по мъничко, но с достойнство! — и като спечеля, да викна на всички по чашка. Ама нейсе.

Япет ни донесе халбите и се разприказвахме за войната. Еднокракият Полифем заяви, че ако това било война, щяло вече да има мобилизация, а злъчният Парал възрази, че ако наистина е война, ние отдавна нямало да сме на тоя свят. Не обичам разговорите за война; с удоволствие бих побъбрал за пенсийката, но къде ти… Полифем пльосна патерицата напреки на масата и попита какво собствено разбира Парал от войни. „Знаеш ли например какво е това базука? — заплашително попита той. — Знаеш ли какво е да седиш в окоп, срещу теб да напират танкове и докато се усетиш, вече си напълнил гащите.“ Парал възрази, че по въпроса за танковете и пълните гащи нищо не знае и не иска да знае, но — виж — за атомната война всички знаем еднакво. „Лягаш с крака към епицентъра и пълзиш към най-близкото гробище“ — каза той. „Мухльо си ти и мухльо ще си умреш, нестроевак! — обижда еднокракият Полифем. — Атомната война е война на нерви, загряваш ли? Те — нас, ние — тях и който първи напълни гащите, той губи.“ Парал нехайно сви рамене и Полифем окончателно избухна: „Базуки! — крещи. — Гаубици! Огън — и гащите пълни! Тъй ли е, Аполон?“ Като се накрещя до насита, удари го на спомени: как двамата сме отблъсквали в снега танкова атака. Въобще не мога да търпя тези спомени! Накъдето и да се обърнеш — посрани гащи. Не знам, може и тъй да е било, не помня. Пък и не обичам да се връщам към онези времена. А Полифем какъвто си беше в казармата, такъв и си остана. Нямам представа какво още трябва да откъснеш на човека, та веднъж завинаги да престане да бъде унтерофицер? А може би цялата работа е в това, че не му се случи да попадне в „дупка“, както на мен? Или всичко е въпрос на характер?