Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
— Значи обичаш да търсиш метеорити? — попита Лойд.
— Има си и добрите страни.
— И наистина смяташ, че ще откриеш Окаванго?
— Да. Поне така смятах, докато не се появи ти от небето. — Макфарлън клекна до него. — Бих се радвал да си побъбря с теб. Но с всяка минута, която прекарваш тук с този бръмчащ вертолет, бушмените се отдалечават все повече и повече. Затова ще го кажа отново: не се интересувам от предложение за работа. Не и в твоя музей, не и в който и да е музей. — Поколеба се. — Освен това няма да можеш да ми платиш онова, което ще заработя с Окаванго.
— И колко ще е това? — попита Лойд и сръбна от чашата.
— Четвърт милион. Най-малко.
Лойд кимна.
— При положение, че го намериш. А като извадим от сумата онова, което дължиш на маса народ след провала с Торнарсук, предполагам най-много да излезеш на нулата.
Макфарлън се засмя дрезгаво.
— Всеки има право на една грешка. Ще спечеля достатъчно, за да мога да започна търсенето на следващия камък. Съществуват доста метеорити. А и във всеки случай това търсене е далеч по-печелившо от заплатата на музеен уредник.
— Не става дума за уредничество.
— Тогава за какво говорим?
— Сигурен съм, че би могъл да отгатнеш доста точно. Не мога да се впускам в подробности, докато не се уверя, че си се качил на борда. — Отпи от пунша си. — Направи го заради стария си партньор.
— Старият ми бивш партньор.
Лойд въздъхна.
— Прав си. Знам всичко за теб и за Масънкей. Вината за това, че изгуби метеорита Торнарсук по такъв начин не е изцяло твоя. Ако трябва да бъде обвиняван някой, то това са бюрократите от Нюйоркския музей за естествена история.
— Защо не се откажеш? Това не ме интересува.
— Нека ти кажа нещичко за заплащането. Като премия при подписването на договора ще платя онзи четвърт милион, който дължиш, и така ще те освободя от увисналите на врата ти кредитори. Ако проектът успее, ще получиш още четвърт милион. Ако не успее, поне ще започнеш отново без дългове. И в двата случая можеш да започнеш работа в моя музей като директор на отдела за планетарни науки — ако желаеш. Ще ти обзаведа великолепна лаборатория. Ще имаш секретарка, помощници в лабораторията, шестцифрена годишна заплата — и всичко останало.
Макфарлън отново се разсмя.
— Красота. И тъй, колко време ще продължи този проект?
— Шест месеца. Най-много.
Смехът на Макфарлън секна.
— Половин милион долара за шест месеца работа?
— Ако успеем.
— Къде е уловката?
— Няма уловка.
— И защо точно аз?
— Защото си познавал Масънкей: дяволиите му, начина му на работа, мисленето му. Около онова, което е правел, витае голяма загадка и ти си човекът, който може да я разнищи. А освен това си един от най-добрите търсачи на метеорити в света. Притежаваш интуиция за тях. Някои твърдят, че си в състояние да ги подушваш.
— Не съм единственият.
Похвалата подразни Макфарлън: имаше привкуса на манипулиране.
В отговор Лойд протегна ръка с щръкнало напред кокалче на безименния му пръст. Когато се обърна към Макфарлън, на пръстена му просветна благородният метал.
— Съжалявам — отвърна Макфарлън. — Но целувам само пръстена на папата.
Лойд се разсмя.
— Погледни камъка — рече той.
Като се вгледа по-внимателно, Макфарлън забеляза, че пръстенът на Лойд се състоеше от скъпоценен камък с млечен цвят, вграден в тежко платинено легло. Разпозна го веднага.
— Хубав камък. Но би могъл да го купиш и на някоя разпродажба.
— Не ще и дума. В крайна сметка ти и Масънкей бяхте хората, които измъкнаха онези атакамски тектити от Чили.
— Точно така. И в резултат все още съм в списъка на най-търсените престъпници в онези части на света.
— Ще ти предложим съответната защита.
— Значи става дума за Чили, така ли? Е, добре познавам как изглеждат затворите им отвътре. Съжалявам.
Лойд не отговори веднага. Вдигна една пръчка, събра разпръснатите въглени и след това хвърли пръчката върху тях. Огънят изпука и разсея мрака. Върху всеки друг тази шапка „Тили“ би изглеждала малко глуповато, ала Лойд успяваше някакси да я носи без да става смешен.
— Ако знаеше какво планираме, д-р Макфарлън, щеше да се съгласиш да се заемеш и безплатно. Предлагам ти научната премия на века.
Макфарлън се изсмя и поклати глава.
— Аз приключих с науката. Времето, прекарано в прашните лаборатории и с музейните бюрократи, ми стига за цял живот.
Лойд въздъхна и се изправи.
— Е, изглежда съм си изгубил времето. Предполагам, че ще трябва да се обърнем към втория човек в списъка ни.