Ласи

Той взе от ръката на сина си четката и кърпата, коленичи на килимчето и се зае с гъстата козина на кучето. Първо я изтърка навсякъде с кърпата, после внимателно вдигна с една ръка тясната, аристократична муцуна, докато с другата сръчно изчетка снежнобялата грива на колито и изкусно оформи така наречените „чорапки“, „престилчица“ и „поличка“.

За известно време в къщата се възцари тихо блаженство. Мъжът забрави всичко друго, беше погълнат от заниманието си. Джо беше приседнал на килимчето до баща си, наблюдаваше внимателно и се опитваше да запомни всяко движение на четката. Защото знаеше — както всъщност и всички в селото — че на мили наоколо няма друг човек, който да е в състояние да приготви едно коли за изложба на кучета по-добре от Сам Караклоу. Най-голямото желание на Джо беше един ден да стане също толкова добър в отглеждането на кучета, колкото беше баща му.

Госпожа Караклоу беше първата, която се сети за онова, което всички бяха прогонили от съзнанието си. Ласи вече не беше тяхно куче.

— Вижте какво! — извика раздразнено тя. — Няма ли най-после да махнете това куче от къщата ми?

Изведнъж бащата на Джо се ядоса. Йоркширският диалект, който оцветяваше в тъмни тонове гласовете на селските мъже, направи и неговия по-суров от обикновено.

— Ти наистина ли искаш да я отведа обратно в този вид? Та тя прилича на мръсно бельо!

— Моля ти се, Сам! — не отстъпваше жената. — Ако не побързаш да я отведеш обратно…

Тя млъкна внезапно и всички наостриха уши. Някой приближаваше по пътечката в градината.

— Видяхте ли? — извика ожесточено жената. — Ето ви го и Хайнс.

Тя забърза към вратата, но преди да е стигнала до нея, някой натисна бравата. Наистина беше Хайнс. Мършава, дребна фигурка в сюртук на карета, бричове и гамаши. Мъжът се поколеба за миг, но като забеляза кучето пред камината, пристъпи напред и извика:

— Така си и мислех! Сигурен бях, че ще я намеря тук.

Бащата на Джо се надигна бавно.

— Исках само да я почистя малко — проговори смирено той и се изправи с обичайната си тромавост. — Вече сме готови и тъкмо смятах да ви я доведа.

— Обзалагам се, че точно това щяхте да направите — отвърна иронично Хайнс. — Разбира се, че искахте да я доведете обратно! Сигурно щяхте да ми я върнете лично. Но след като случайно съм тук, мога да я взема и сам.

Той извади от джоба си въже, втурна се към Ласи и нахлузи примката през главата й.

Дръпна я силно и кучето послушно се изправи. Сви опашка и запристъпва след мъжа към вратата. Хайнс спря на прага и се обърна.

— И да се разберем — изрече на сбогуване той, — аз не съм вчерашен и случайно също познавам проклетите ви йоркширски номера. Познавам и вас, и кучетата ви, които все се връщат у дома. Вие ги обучавате да бягат от новите си собственици и да се прибират право вкъщи, а после ги продавате на друг. Но трябва да знаете, че при мен това е невъзможно, гарантирам ви го. Случайно и аз знам няколко хитрости…