Ласи
- Автор: Найт Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ласи». Краткое содержание книги:
Ерик Найт (1897–1943) е роден в Йоркшир, Англия. На 15 години емигрира в Америка. Участва и в двете световни войни. Работи като журналист. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Ласи“, публикувана през 1940 г. в САЩ.
— Хайде, Джо, хайде, момчето ми. Трябва да сложим край. Няма смисъл да удължаваш сбогуването. Заповядай й да остане и й кажи, че не е редно всеки ден да бяга и да се връща при нас.
Присила проследи как момчето погледна баща си, а после се огледа на всички страни, сякаш чакаше отнякъде помощ.
Но нямаше кой да помогне на Джо, затова той преглътна и заговори с тих глас, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо:
— Остани тук и бъди щастлива, Ласи. — Гласът му едва се чуваше. — И… и никога вече не се връщай. Не бягай оттук. Никога вече не идвай да ме взимаш от училище. Остани тук и вече не мисли за нас. Защото… ти вече не си наша и ние не искаме да те виждаме, никога вече. Защото тогава ще бъдеш лошо куче… и ние няма да те обичаме повече и няма да те пускаме вкъщи. Затова не ни мъчи, не се връщай повече. Остани завинаги тук и престани да ни безпокоиш. И… никога не се връщай вкъщи!
Кучето се отправи към задната част на кучкарника, сякаш беше разбрало, и легна на земята. Момчето се обърна рязко и хукна по пътя към дома. Но не виждаше къде стъпва и няколко пъти се препъна. Баща му, който крачеше до него с високо вдигната глава и устремен право напред поглед, го хвана за рамото, разтърси го и строго нареди:
— Гледай си пътя!
Джо трябваше да подтичва, за да не изостане от баща си, който правеше големи крачки. Единствената мисъл, която се въртеше в ума му, беше, че никога няма да разбере защо възрастните са толкова жестокосърдечни точно тогава, когато децата им имат най-голяма нужда от тях.
Това си мислеше Джо, докато вървеше до баща си, и не разбираше, че мъжът се стреми да избяга от гласа, който го преследваше — от упорития лай на кучето, което викаше господаря си.
Имаше още един човек, който не разбираше какво става и това беше Присила. Момичето вървеше бавно към площадката, където стоеше сега кучето коли, устремило поглед към пътя надолу. Бащата и синът вече бяха изчезнали зад завоя. Ласи беше вдигнала глава и ги викаше с лая си. Присила остана загледана в кучето. След малко Хайнс излезе от къщичката си и като видя момичето, се запъти към него.
— Хайнс!
— Да, госпожице Присила?
— Защо кучето бяга? Не е ли щастливо при нас?
— Бог да благослови доброто ви сърчице, госпожице Присила. Разбира се, че е щастливо. Има си такъв великолепен кучкарник. Бяга само защото онези хора са я дресирали така. Те винаги така правят — карат кучетата да се връщат обратно, за да могат да ги продадат на някой друг, преди новият собственик да се е усетил.
— Ако наистина са искали да я продадат повторно, защо тогава ни я върнаха?
— О, госпожице Присила, не измъчвайте ненужно красивата си главица — отговори снизходително Хайнс. — На хората от селото не може да се вярва, и толкова. Знам всичките им номера и ви уверявам, че с мен няма да постигнат нищо.
Присила помисли малко и продължи:
— Но ако момчето си иска кучето, защо изобщо са го продали? Ако колито беше мое, никога нямаше да го продам.
— Разбира се, госпожице Присила.
— Защо са го направили?
— Защо ли? Защото дядо ви плати висока цена за това куче. Ето защо. Страхотна цена, казвам ви. Той е прекалено добър с тях, това е то. Ако зависеше от мен, щях да ги направя малко по-отстъпчиви. Можете да ми вярвате!
Хайнс беше доволен от обяснението си и се обърна към кучето, което продължаваше да лае.
— Тихо! Млъквай!
Кучето не показа дори с едно движение, че го е чуло. Хайнс пристъпи по-близо и вдигна ръка, сякаш щеше да го удари.
Ласи се обърна, без да бърза, и от гърдите й излезе дълбоко ръмжене; повдигна устни и оголи големите си бели зъби. Ушите й прилепнаха към главата, козината на врата й бавно настръхна. Дълбокото ръмжене се усили.
Хайнс спря и промуши език между раздалечените си предни зъби.
— Аха, не слушаш, а? — каза ядно той.
Присила мина пред него и се запъти към кучето.
— Внимавайте, госпожице Присила. На ваше място не бих се приближавал твърде много. Това куче ще ви разкъса на парченца, без да му мигне окото. Аз познавам кучетата и знам какво говоря. Но ви уверявам, че ще се справя с тази изискана дама, и то много скоро. Не се безпокойте за нищо, само стойте по-далече от нея, госпожице Присила.
С тези думи Хайнс се отдалечи. Присила стоя дълго пред оградата. Накрая пристъпи по-близо, промуши пръсти през телената мрежа, съвсем близо до главата на Ласи.
— Ела тук, Ласи! — проговори нежно тя. — Ела при мен. Хайде, ела! Няма да ти сторя нищо лошо. Ела при мен!
Кучето престана да ръмжи и отново легна. Големите кафяви очи на колито и сините очи на момичето се гледаха в продължение на няколко дълги секунди. После кучето престана да обръща внимание на момичето. Излегната в клетката си, Ласи приличаше на страдаща кралска особа. С потъмнели очи, неподвижна, тя се взираше натам, където Сам Караклоу и синът му бяха изчезнали зад завоя.