Крепостта

— Ще прекараш целия си живот в поддържане на една стара крепост? Не мога да повярвам!

— По-голяма е отколкото изглежда. В стените наоколо има множество стаи. Под краката ни лежат няколко коридора също със стаи от двете им страни, които продължават навътре в планината. Така че, непрестанно има какво да се върши.

Вьорман плъзна поглед по мълчаливите стени, над които се спускаше дълга сянка и отново разгледа вътрешния двор, който също тънеше в сянка въпреки ранния следобеден час. Кой бе построил тази крепост? И кой плащаше, за да се поддържа в такова безупречно състояние? В това нямаше никаква логика. Загледа се в сенките и изведнъж му хрумна, че ако той трябваше да издигне подобна крепост, би предпочел да я разположи на отвъдната страна на прохода, където имаше значително по-приятно юго-западно изложение, повече слънце и топлина. Така както бе построена сега, нощта вероятно се спускаше съвсем рано в крепостта.

— Добре, — обърна се той към Александру. — Ще ви позволя да продължите с поддържането на крепостта дори след като се настаним. Но ти и синът ти ще се явявате на проверка при часовоя, когато идвате и си тръгвате — той забеляза, че мъжът клати отрицателно глава и попита. — Какво има?

— Не можете да останете тук.

— И защо не?

— Забранено е.

— От кого?

Александру пак сви рамене.

— От край време е така. Трябва да поддържаме крепостта и да не допускаме никой в нея.

— И разбира се, досега не е имало подобен случай.

— Не, имаше. Случвало се е от време на време тук да отсядат пътници без наше съгласие. Отстъпвахме — в края на краищата, не сме наети тук за да се бием. Но те никога не оставаха повече от една нощ. А често и по-малко.

Вьорман се усмихна. Очакваше нещо подобно. Изоставена, старинна крепост, в място като това, естествено трябваше да е пълна с призраци. Ако не друго, поне местните хора щяха да имат тема за приказки.

— И какво ги прогони? Ужасяващ вой? Среднощно дрънкане на вериги?

— Не, тук няма духове, господине.

— Може би случаи на странна смърт? Злокобни убийства? Или самоубийства? — Вьорман се забавляваше чудесно. — Ние в Германия също не можем да се оплачем от недостиг на замъци. И за всеки от тях се разказва поне една смразяваща история.

Александру отново поклати глава.

— Никой не е умирал тук доколкото знам.

— Тогава каква е причината? Какво прогонва нарушителите след първата нощ?

— Сънища, господине. Лоши сънища. И все едни и същи, доколкото можах да разбера… за някакво същество, затворено в малка стая без врата и прозорци и без светлина… където мракът е непрогледен… и е студено… много студено… и в този мрак нещо стои до теб… по-хладно от всичко… и гладно.

Докато слушаше, Вьорман почувства как по гърба му полазват тръпки. Мислеше да попита Александру дали той самият е прекарвал някоя нощ в крепостта, но отговорът прозираше в очите на мъжа. Да, Александру също бе спал тук. Но само веднъж.

— Ще чакате тук, — нареди им Вьорман, — докато хората ми преминат по моста. — А след това ще ми покажете крепостта.