Крепостта

Денят тук никога не е дълъг, независимо от сезона, мислеше си Вьорман, като разглеждаше стръмните скали, които се извисяваха от двете страни на прохода. Слънцето трябваше да се изкачи поне на тридесет градуса за да надникне през източната стена и да измине още съвсем малко, преди да се скрие зад западната.

Двете стени на прохода бяха почти отвесни, сякаш още малко и щяха да се сринат в пропастта под тях. Покрити с мрачни, злокобни зъбери, стръмни падове и тесни, сенчести цепнатини. Преобладаваха кафявото и сивото, глината и гранитът, само тук-там се виждаше по някое зеленикаво петънце. В ранната пролет дърветата бяха още съвсем голи, стеблата им — гротескно извити от ветровете, а корените, открити, вкопчени в нащърбените скали. Тези дръвчета му приличаха на изтощени алпинисти, изгубили надежда да пълзят както нагоре, така и надолу.

Почти непосредствено зад люшкащата се кола на Вьорман оглушително ревяха двата камиона натоварени с войници, а зад тях идеха останалите машини, с припаси и амуниции. Колоната пълзеше нагоре по западната стена на прохода, където от стотици години една естествена издатина в скалата се използваше като път. Проходът Дину, който пресичаше най-дивата и непозната част на Трансилванските Алпи беше тесен като всеки забутан планински проход. Вьорман сведе поглед към дъното на клисурата, само на петдесетина метра по-надолу. Беше съвсем гладко и покрито с трева. Сигурно от там пътят щеше да е далеч по-къс и приятен, но пък беше непроходим за машините. Не им оставаше нищо друго, освен да се придържат към пътя в скалите.

Път ли? — изпъшка Верман. Това не беше път. По-скоро някаква пътека, или скална площадка. Но не и път. Местните жители изглежда не вярваха в бъдещето на двигателите с вътрешно горене и с нищо не бяха улеснили преминаването на подобни съоръжения през тази дива местност.

В разстояние само на няколко минути слънцето се скри зад облаците, разнесе се оглушителен гръм и сетне отново заваля. Вьорман посрещна поредния дъжд с проклятия. Пак се задаваше буря. Времето тук беше направо отвратително. Една след друга следваха шквалове, които се спускаха надолу по отвесните скали и разпиляваха ослепителни гръмотевици във всички посоки, сякаш се готвеха да разцепят самите устои на планината. Поройният дъжд всеки момент можеше да повлече надолу кална лавина. Пак се започваше.