Кръв
- Автор: Константинов Константин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръв». Краткое содержание книги:
Очите на Вихрова светнаха.
— Ама де е това, Борисе, във Финландия ли?
— Ех, че си прост, Василе! Крим, братко, Крим! Да бих могъл за един месец, само за месец да отида — и това гърло, и единият дроб, който ми е останал…
Някъде изтрещя гърмеж. После още два, един след друг. И отново всичко заглъхна.
Младите хора се огледаха стреснати и ускориха крачки. Пресякоха площада, слязоха към „Мария Луиза“ и по „Цар Симеон“ се вмъкнаха най-сетне в задимена кръчма, отдето се чуваше глъч и музика. Вътре беше почти пълно. До тезгяха двама цигани хамали чукаха шишенца вино и ломотеха високо на своя неразбран език. В дъното имаше нещо като сепаре и там гуляеше шумна компания. Виждаха се само червендалест мъж с калпак и галузник и начервена жена в забрадка с лъскави краища. В ъгъла до вратата стържеше на цигулка млад слепец, който денем свиреше из трамваите. Миришеше на печено месо, на вино и на зеле. Приятелите веднага се упътиха към една маса, дето двама млади хора ги чакаха.
— Здравейте, другари! — весело поздрави Борис. — Ка̀ко си бре, Кръсте? — хвана той широката меча лапа на плещестия набит момък с каскет и с белег на веждата.
Срещу Кръстьо, люлеейки се небрежно на стола си, с метната назад фуражка на ученик от Механо-техническото училище, румен, тъмноок юноша усмихнато подаваше ръка на Вихрова.
— Слушай, Янко — обърна се Борис към него, — да не забравя: докторката поръча да се обадиш на баща си и да наминеш у тях.
Янко сви пренебрежително уста и махна с ръка, без да отговори.
Вихров чукаше нетърпеливо по масата:
— Пържола, момче, голяма, хубава, сочна пържола и кило вино! Само по-скоро, хей, по-скоро!
— Васка, любезний, ти си в състояние на непрекъснат, неутолим, апокалиптичен глад! Очите ти блестят, като че ли света би изял, за да се наситиш! — смееше се поетът.
Вихров дъвчеше вече кора хляб.
— Смей се, смей се, Борисе! Ти не знаеш какво значи години наред да не си дояждаш! Твоята е лесна. Ти имаш майка…
— Вярно, другарю! — тупна го по рамото Борис и влажните му очи гневно светнаха. — Вярно. Майка ми пере чужди дрехи в Панчарево, аз си вадя очите нощем с коректури… Наистина аз ли съм за окайване!… А ваша милост, художнико Вихров, не бихте ли могли поне един плакат или някоя фирма да изрисувате и да не търсите всеки ден по двайсет лева за обяд или вечеря?… Дали например това няма да бъде по-почтено?
Вихров дръпна стола си назад и изписука:
— Другарю Бисеров! И ти ли с тия дребнобуржоазни предразсъдъци? Почтено! Що е почтено и непочтено, моля ти се? За мене е непочтено да работя на тия скотове, на тоя прогнил строй! Аз съм свободен художник, не мога да продавам таланта си на едри и дребни потосмукачи! А ако ти досвидя пържолата, не я ща, вземи си я. — И блъсна чинията, която му носеха.
— Щеш, щеш, Василе, зная ги аз тия комедии — насмешливо отвърна поетът. — И втора дори би изял…
— Ех, ще я изям, разбира се, защото умирам от глад — засмя се смутолевено художникът — и защото е от тебе…
— Четвърт ракия — поръча Борис.
— Немой, Боре — обади се Кръстьо, — немой тая ракия. — Гласот не ти се чуе веке!…
— Няма зарар, Кръсте. Студено ми е. Нека се посгрея. Пък и горещи дни идат, братчета!
В ъгъла слепецът застърга с цигулката:
Размекнали гласове от дъното поеха песента. Жената със забрадката блъсна закачливо с лакът мъжа до нея и се изкикоти.
Бисеров дигна чаша и я глътна наведнъж.
— Васка, чуваш ли, тая песен е за тебе!
Всички се разсмяха, само Вихров жадно мляскаше, борейки се с кокала, и изръмжа нещо неразбрано. Като свърши, изпразни чашата си, грабна цигара и се облегна уморено на стола.
Борис отново напълни чашите, наведе се към другите и тържествено прошепна:
— Наздраве, другари! За здравето на Деян!
Очите светнаха, лицата се изпънаха, четири чаши звъннаха над масата. После шепнешком продължиха:
— Целия град преобръщат. Досега — ни следа от него.
— Море ке го фа̀тат на чифутскио Великден!
Борис се обърна към ученика:
— Как е към вас, Янко?
— Отлично. Две секции в гимназиите, една в железопътното и една в трудоваците!
— А хазяите, Кръсте, не чуват ли нощем американката?
— Айде, море, що ке чуват! Не сме вчерашни… Па Людскан с флейтата — и той ни е помагач. Дойде као таласъм, па засвири — и сите омагьосва дженабетина! Току ни се привършуват хартиите и мастилото.