Отшелника
- Автор: Май Карл
- Серия: der verlorene sohn #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отшелника». Краткое содержание книги:
Беше вече оставил три четвърти от пътя зад себе си и тъкмо се канеше да свърне по един напречен път, когато спря внезапно и внимателно се заслуша. Стори му се, че долови вляво от далечина някакъв глас, който обаче веднага замлъкна. На Отшелника никак не му се искаше да го изненадат. С пушка на гърба веднага щяха да разпознаят в него бракониера. Ето защо се измъкна тихомълком няколко крачки назад и клекна зад гъстите клони на един бор.
Сега чу как нечий крак се спъна в някакъв корен.
— Наистина, идва някой!… Не — коригира се после, — двама са!
Стъпките приближаваха. Точно пред ниския, но клонест бор се кръстосваха двете пътеки По този начин на кръстовището се образуваше открито местенце, където лунната светлина можеше да прониква. И точно там спряха двама пришълци. Отшелника можеше да вижда лицата им и да чува думите им, макар че не говореха високо.
„Чумата го взела! — стрелна се светкавично през ума на Отшелника. — Барон Фон Фалкенщайн! Какво търси посред нощ в гората?“ Другия мъж, който беше избягалият аптекар, той не познаваше.
— Хмм! — изсумтя сега баронът — Мисля, че съм се объркал.
— Ще бъде много глупаво! Скоро ще просветлее, а ние можем да отидем само през нощта. Така ще изгубим един ден.
— Трябва да разсъдя на спокойствие.
— Мислех, че познавате местността!
— Действително я познавам, но човек винаги може да се заблуди. Дотук не сме вървели погрешно. Направо се стига до горското езерце, край което трябва да минем, ако искаме да отидем до шахтовата къщичка.
— Ама и работата по тая проклета въжена стълба продължи толкова дълго! Отдавна можехме да сме прибрали парите от шахтата!
— Е, все още имаме време до настъпване на деня. Сега си спомних. На верния път сме. И така, продължаваме оттук, все направо!
Продължиха в същата посока.
Когато крачките им бяха заглъхнали, Отшелника се изправи.
„Искат да отидат до шахтовата къщичка — помисли си той. — Какво ще търсят там? Непознатият мъж спомена за пари. Някакво съкровище? Трябва точно да го знам! Трябва да отида дотам. Ще стигна преди тях.“ Имаше право с тази констатация, защото въпреки всичко баронът се бе заблудил. Той и придружителят му действително трябваше да минат край горското езерце, само че продължиха по грешен път. Щяха да навлязат твърде далеч надясно в гората, преди да го установят. Тогава той щеше да е вече при шахтата. Пое ускорено в новата посока.
Най-сетне достигна една голяма поляна, от която се издигаше много висока халда. Най-горе, над отвора на шахтата, от която преди много време бяха добивали и сребро, имаше стара, прогнила барака. Шахтата не беше напълно засипана, тъй като къщичката си бе останала над нея и следователно не можеше да се случи някакво нещастие. Халдата пристъпваше от един хълм. Отпред и отдясно се спускаше полегато, но отляво пропадаше много стръмно, така че оттам бе опасно да я катери човек. Не беше гола. С течение на времето тук бе намерил място какъв ли не храсталак, а и горе на върха шубракът приближаваше досами къщичката.
Отшелника се отправи към предната страна на халдата.
— Оттук човек може най-лесно да стигне горе — промърмори си той.
Но трудности си имаше. Трябваше да се катери по мъртъв разхвърлян камънак, да се провира през тръни и шубраци, но в крайна сметка се добра благополучно и сравнително бързо до върха.
Веднага се запъти към къщичката. Бравата отдавна беше заръждавяла и станала негодна. Вратата беше само притворена. Той я отвори и се заслуша навътре. Не се чуваше нищо. Още нямаше никой.
„Къде да се притая! — започна да разсъждава Отшелника. — В храсталака зад къщичката! Двамата носят въжена стълба. Искат да се спуснат в дупката и да извадят нещо. Какво ли може да е то?“ Мина зад дъсчената барака. Там имаше достатъчно храсти да се скрие.
„Ще се наместя удобно, та по-късно да не причинявам шум.“ Мина доста време в напрегнато очакване. Най-после Отшелника чу търкаляне на камъни — шум, който приближаваше. Луната ярко осветяваше откритите от храсталак места на площадката. Отшелника сега видя съвсем ясно от края да се появяват двамата очаквани и да спират там, за да си поемат дъх.
— Дяволско катерене! — изруга аптекарят. — Не съм свикнал на такива разходки.
— И аз не съм! — изръмжа баронът.
— Мислех, че доста често сте се изкачвали тук!
— Не толкова често, а само няколко пъти.
— Веднага ли ще се заловим за работа?
— Да. Но нека преди това се огледаме дали не се навъртат насам таласъми.
— Ба! Кой ще ти дойде тук? Никой!