Отшелника
- Автор: Май Карл
- Серия: der verlorene sohn #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отшелника». Краткое содержание книги:
Карл Май
Отшелника
Глава 1
Старият ерген
Ако тръгнете от столицата с железницата за Вилдау и продължите оттам с пощенската кола, чийто маршрут минава през Райтценхайн — седалището на бароните Фон Хагенау, ще стигнете до Грюнбах. А от това село се отива само за няколко минути по широкото шосе, край което се издига една величествена вековна липа, до разположеното в съседство дворянско имение със същото име, където барон Фон Фалкенщайн живееше със своят дъщеря Теодолинде. Ако опишете дъга по задната страна, граничеща с една градина, погледът ви ще измине значително разстояние по откритото поле и ще се спре на стара, подобна на кула, постройка.
Една тясна пътека водеше от господарското владение край това усамотено, полусрутено съоръжение. То имаше високи, горе-долу човешки бой, прозорци, но ширината им достигаше едва лакът и бе обградено от порутен зид със здраво заключваща се порта.
От известно време тук се бе заселил един стар ерген на име Винтер. Трябва вече да бе стигнал седемдесетте и имаше грозно, събуждащо малко доверие, лице. Никой не знаеше откъде е родом и с какво се занимава през целия ден, но се носеше слух, че е баснословно богат. Живееше съвсем сам в напомнящата руини кула. Въпреки това никой не се осмеляваше да го нападне заради парите, тъй като притежаваше куче дог с исполинска големина, което би разкъсало всеки натрапник. Животното най-често обикаляше свободно двора. Понеже Винтер живееше напълно уединено и не общуваше с никого, беше наричан от всички „Отшелника“.
Понастоящем се намираше в стаята, служеща му за спалня. Зад леглото бяха наместени старовремска желязна франкска ракла за пари, обкована с магарешка кожа, един скрин и някакъв сандък. Той седеше до една маса и броеше монети. Това беше любимото му занимание.
Сега погледна джобния часовник, който бе сложил пред себе си на масата, за да не пропусне един точно определен момент.
— Така! — Както мнозина самотници, той имаше навика да си говори сам. — Трябва да тръгвам, иначе ще я изтърва.
Сложи часовника в джобчето, изсипа монетите в раклата, взе си шапката и напусна помещението. През всекидневната стигна до тясно желязно стълбище, по което слезе. Долу една масивна врата извеждаше на двора. Той обаче не се възползва от нея, а се насочи към голям куп цепеници, които бяха така подредени до стълбите, че оставяха проход откъм стената. Отшелника премина през него и се озова зад дървата в някакво помещение с железен капак.
На стената висеше малък фенер със затъмнителни стъкла. Той го сне, запали го и отвори капака. Разкриха се стъпала, които отведоха стария в просторен зимник. Наоколо се търкаляха какви ли не вехтории. През друга врата сега стигна до нещо като пещерна галерия с височина малко по-голяма от човешки ръст. Това бе коритото на протичащия тук подземен поток, който бе толкова тесен, че можеше да се върви край него. С помощта на фенера Винтер бързо го последва.
След известно време стигна края на галерията. Тук таванът силно се снижаваше, оставяйки едно много ниско отверстие, през което поточето се измъкваше навън. Отшелника трябваше да се наведе, за да излезе.
Преди две или три столетия този подземен проход вероятно е служел на тогавашните обитатели на кулоподобната постройка, в която сега живееше самотникът, във времена на война или беда като път за бягство. Те трябвало само да устроят железния капак и водещите надолу стълби и да изградят зимника. По-късно постройката била изоставена, постепенно бе изпаднала в разруха и за съществуването на прохода сега знаеше само легендата. Когато Винтер се засели в приличащата вече на руини кула, спусъкът към галерията лежеше скрит под куп отломъци. Той го отстрани, понеже искаше да използва пространството до стълбището, и така се натъкна на ръждивия железен капак.
Случайното откритие на прохода се яви от голяма полза за Отшелника, защото редом с броенето на пари той имаше и второ любимо занимание — лова. В предишната си авантюристична дейност из чужбина често му се беше налагало да ловува. Беше станал добър стрелец, а ловът се бе превърнал за него в страст.
Завърнал се след дълги години в родината, не му се искаше да се откаже. Вярно, тук имаха валидност други закони и тъй като не беше горски служител, се видя принуден тайно да се отдава на своята страст. И тъй, от време на време той се появяваше като… бракониер! При това за него бе важна не толкова плячката, колкото чудесната тръпка, която изпитваше от тази забранена дейност. Изцяло от само себе си се разбира, че провеждаше ловните набези с възможно най-голяма предпазливост, при което опитът, натрупан през половината живот в пущинака, му идваше добре дошъл.