Момъкът от морето

На другата сутрин Хана излязла пред вратата на къщичката. От предния ден още било малко душно. От бурята нямало следа. Под лъчите на слънцето сушата се простирала свежа и чиста. Недалеч пред една миша дупка клечала лисица. Почти без да извръща глава, тя хитро и крадешком поглеждала към Хана. „Нека си стои там“ — мислела си лисицата и без да й обръща повече внимание, се заела със своята работа.

Хана поела дълбоко въздух. „Ах, аз плаках вчера“ — спомнила си тя.

През стволовете на буките по-склона бляскало сребристо морето.

„Следния път — понечила да произнесе Хана, но не довършила мисълта си, дотолкова й се сторило естествено. — Само да дойде — помислила си тя, — все някак ще успея да го задържа.“

Морето съвсем леко се надипляло. Мънички вълни докосвали брега нежно, без да оставят диря, една подир друга.

Все така без преувеличение би могло да се каже още, че жени, които са имали подобно преживяване, могат да го превърнат в нещо по-голямо. Те могат да си пожелаят например дете, което да прилича на този момък от морето, и ако не пожалят труд, желанието им може и да се изпълни. Това е нещо много по-значително, отколкото да седиш на самотна скала и от време на време вечер да пееш изпълнена с копнеж песен.

Хрумна ми сега една много странна мъдрост, която съм чел някъде. Струва ми се, че иде от древна Гърция, но не зная от кого: „Морето измива всички скърби на човека.“