Жена с минало

— Може би по-късно. Мен поне никой не може да ме обвини, че бракониерствам собствените си пъстърви, прав ли съм, Роб? — усмихна се лордът.

— Аз съм Роб Трелоуни. — Момчето вдигна рамене и седна на брега до негово благородие. — Родителите ми са мъртви. От цялото семейство Трелоуни сме останали само Мери и Хюго, Тио и аз. Даже Мери вече не е Трелоуни. Името й е Блейк, макар че — гласът му се понижи, — всъщност тя никога не е била от семейство Блейк — даже когато сър Джон беше още жив. Който е от семейство Трелоуни, винаги остава Трелоуни, казваше баща ми и беше прав. Само Хюго не е такъв. Той изобщо не прилича на нас. Иска да стане свещеник, макар Мери да казва, че е небивала глупост един Трелоуни да иска да се посвети на църквата и че е абсурдно той да вярва, че няма да ни бъде в тежест, ако се установи при братовчедката Сибил в Дорсет. Тя казва, че никой от семейство Трелоуни не бива да живее в Дорсет, че тя няма да позволи Хюго да се пожертва само защото обстоятелствата изискват някои жертви. Тя казва, че все някак ще се справим. — Последните думи бяха изречени с твърдо убеждение, докато Демиън се мъчеше да извлече някакъв смисъл от това пространно обяснение.

— Предполагам, че Мери е омъжената ти сестра, а сега е твоя настойница?

— Точно така, но тя вече не е омъжена. Сър Джон падна от коня си. Конят наистина е много буен и Мери каза, че съпругът й не бивало да възседне точно него в това състояние. Според мен имаше предвид, че сър Джон е бил пиян — но той винаги беше пиян. — Демиън си спести усилието да отговори, тъй като момчето продължи да разказва оживено: — Във всеки случай той отиде на лов, счупи си врата и остави Мери с цяла планина дългове — и още с Хюго, Тио и мен, защото тя трябва да се грижи за всички нас. Казах й, че не искам да се върна в Хароу, за да не я затруднявам още повече, но тя не иска и да чуе — обясни потиснато Роб. — Когато й говоря така, и тя става лоша като Хюго.

— Много добре си я представям — промърмори Ръдърфорд и изпита известна симпатия към тази тайнствена Мери, настойница на младия безделник. — Мери ли се казва дамата?

— Всъщност името й е Мередит — обясни Роб. — Нашата майка беше Мередит, а традицията изисква първородното дете да получава това име. Макар че първородното дете е почти винаги момче. Според мен името Мередит звучи необичайно за момиче.

— Прав си — съгласи се лордът, убеден от логиката на момчето. — А Хюго и Тио са ти братя, така ли?

— Да, сър. Хюго следва в Оксфорд, а ние с Тио сме в Хароу. Хюго казва, че искал да стане свещеник, за да не се харчат толкова пари за образованието му. Ако го направи, братовчедката Сибил е обещала да се грижи за него, а щом приеме обета, ще му дари част от земите си. Първо ще работи като викарий, защото сегашният свещеник е още жив, но тъй като е доста стар, Хюго има голям шанс да стане скоро свещеник.

— Защо сестра ти е против този план?

— О, тя наистина е против! — Роб се спусна по полегатия бряг към водата, легна по корем и потопи ръката си до лакътя в хладната вода. Възцари се мълчание, нарушавано само от сънливото бръмчене на една медоносна пчела, докато лорд Ръдърфорд развеселено наблюдаваше как момчето застина неподвижно и се съсредоточи върху предстоящата битка със следващата пъстърва. Сцената му напомни приятно за собственото му детство, за дългите лета, които прекарваше в Ръдърфорд Аби и през които се занимаваше със същите неща като този симпатичен хлапак. Ръдърфорд забрави напълно намерението си да прогони всички натрапници от земите си. Юлският следобед беше горещ и той се чувстваше приятно отпуснат. Историята на Роб бе събудила в душата му силното желание да се запознае с останалите членове на семейство Трелоуни, особено със своенравната Мередит… наистина необикновено име за жена. Вероятно тя заемаше мястото, което и предлагаше тукашното общество, освен ако не беше овдовяла едва отскоро. Но момчето не носеше траурна лента, а онова, което беше казало за починалия, го караше да мисли, че смъртта му се е случила доста отдавна. Демиън чу тихия си смях и се изненада от реакцията си. Много му се искаше да попита момчето, но съзнаваше, че не е редно да го смущава в такъв момент и да уплаши набелязаната му жертва. Затова се изтегли предпазливо назад, отвърза коня си и се насочи бавно към новия си дом.