Страсти по госпожица Пондероза

На следващата сутрин Аркадио Карнабучи с лека изненада установи, че в кухнята му цари пълен хаос: навсякъде бяха пръснати счупени чинии, жълтъци се бяха стекли по стените, буркани с консерви бяха натрошени, столовете бяха обърнати. Обстановката издаваше и че е имало борба на пода.

Той се разтревожи най-много за сигурността на семената си и изпита огромно облекчение, когато ги откри недокоснати. Ако не друго, те бяха дори още по-буйни и зелени в сравнение с предишната нощ.

През Страстната седмица кълновете толкова пораснаха, че изглеждаше направо невероятно. Растяха направо пред очите му. Ако обърнеше гръб за момент, можеше да усети разликата. Ако отидеше в града, за да свърши някои задачи, при завръщането си той виждаше новоизрасли сантиметри от стъблото или ново малко листенце, което развива нежния си зелен флаг.

Аркадио Карнабучи беше толкова развълнуван, че бе готов да експлодира. В интерес на истината, той беше бомба със закъснител, която чакаше да й дойде времето. Не беше в състояние да се съсредоточи върху каквото и да било. На веждите му непрекъснато имаше пот. Продължаваше да прави глупави неща, да губи вещите си, да ги слага не на място. Прекарваше часове в търсене на чорапите си, после ги намираше в хладилника; каната с прясно мляко, напъхана в джоба му, се заквасваше на кисело мляко. Вкусовите му рецептори не функционираха нормално. Ядеше парче сирене, а в следващия момент откриваше, че е масло. Черният дроб, който си изпържи за вечеря, се оказа стар пантоф.

Точно тогава се появиха сънищата му. Аркадио Карнабучи започна да вижда Фернанда насън. Най-сладкото малко ухо се появяваше посред съня, който беше за нещо съвсем различно. Или идеалният нос. Точно онзи нос, който той мечтаеше тя да има. Малък, правилен, тесен. Лунички. Миниатюрни лунички, равномерно разпръснати по блестящата й кожа. Очи зелени, наситено зелени, не бледи, а искрящи като езеро, в което се отразяват слънчеви лъчи. Най-много в сънищата го разсейваше косата й, която виждаше дори когато съзнаваше, че е буден. Сплетена на плитка, с цвета на залез в пшенично поле. Изглеждаше толкова близка, реална, че той почти можеше да се протегне и да я докосне. Знаеше какво ще почувства, когато я докосне. Мека като кълбо копринена прежда, стоплено от слънцето. Понякога я виждаше разпиляна на възглавницата като езеро разтопено злато. Усещаше аромата й като поляна през лятото, когато тревата и дивите цветя бяха избуяли, а бризът разнасяше мириса им. Ала когато се протегна към нея, всичко изчезна.