Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
В един момент баба посочи някого.
— Амир, виждаш ли онзи мъж, седнал там сред другите мъже?
Виждах го.
— Това е Хенри Кисинджър.
— О — казах аз.
Не знаех кой е Хенри Кисинджър и сигурно щях да попитам. Но в момента гледах с ужас как един чапандаз пада от седлото и безброй копита тъпчат по него. Тялото му се подмяташе из блъсканицата като парцалена кукла, докато накрая се търкулна и спря, а схватката отмина напред. Човекът трепна още веднъж и остана да лежи неподвижно с извити под неестествен ъгъл крака, а кървавата локва около него бавно попиваше в пясъка.
Разплаках се.
На връщане плаках по целия път. Помня как ръцете на баба стискаха волана. Стискаха и се отпускаха. Никога няма да забравя храбрите му усилия да прогони от лицето си израза на отвращение, докато караше мълчаливо.
По-късно същата вечер минавах край кабинета на баща си, когато го чух да разговаря с Рахим хан. Долепих ухо към затворената врата.
— … да се благодариш, че е здрав — казваше Рахим хан.
— Знам, знам. Но вечно виси над ония книги или се тътри из къщата като унесен в някакъв сън.
— И какво?
— Аз не бях такъв.
Гласът на баба звучеше раздразнено, дори гневно. Рахим хан се разсмя.
— Децата не са книжки за оцветяване. Не можеш да ги запълниш с любимите си цветове.
— Казвам ти — повтори баба. — Не бях такъв. Нито аз, нито децата, с които израснах.
— Знаеш ли, понякога си най-самовлюбеният човек, когото съм срещал — рече Рахим хан. Не познавах друг, който би дръзнал да каже такова нещо на баба.
— Това няма нищо общо.
— Тъй ли?
— Тъй.
— А кое тогава?
Чух как коженото кресло на баба изскърца, докато той се наместваше. Затворих очи и още по-плътно притиснах ухо до вратата. Едновременно исках и не исках да чуя какво ще каже.
— Понякога гледам през този прозорец и го виждам да играе на улицата със съседските момчета. Виждам как го блъскат, вземат му играчките, събарят го, удрят го. И знаеш ли, той никога не отвръща на удара. Никога. Просто… навежда глава и…
— Значи не е побойник — каза Рахим хан.
— Много добре знаеш, че не това имам предвид, Рахим — рязко отвърна баща ми. — На момчето му липсва нещо.
— Да, злоба.
— Самозащитата няма нищо общо със злобата. Знаеш ли какво става винаги, щом съседските хлапета почнат да го тормозят? Хасан идва да ги прогони. Виждал съм го с очите си. И когато се приберат, питам Амир: „От какво е тая драскотина на лицето на Хасан?“ А той отговаря: „Падна.“ Казвам ти, Рахим, на момчето му липсва нещо.
— Просто трябва да го оставиш сам да си намери пътя — каза Рахим хан.
— И накъде е тръгнал? — възрази баба. — От момче, което не може да се защити, ще порасне мъж, неспособен да се пребори за каквото и да било.
— Както винаги опростяваш нещата.
— Не е така.
— Сърдит си, защото те е страх, че няма да поеме от теб търговията.
— Кой опростява сега? — попита баба. — Виж какво, знам, че между вас двамата има топли чувства, и се радвам. Завиждам, но се радвам. Честно. Трябва му човек, който… да го разбира, защото Аллах ми е свидетел, аз не мога. Нещо в Амир ме тревожи, но не мога да го изразя. Сякаш… — Представих си го как се напряга, как търси най-точните думи. — Ако не бях видял с очите си лекарят да го вади от утробата на жена ми, нямаше да повярвам, че е мой син.
На другата сутрин, докато приготвяше закуската, Хасан попита дали нещо ме мъчи. Креснах му да си гледа работата.
Рахим хан грешеше. И в мен имаше злоба.
4
През 1933 г., когато се родил баба и когато започнало четирийсетгодишното владичество на Захир шах в Афганистан, двама млади братя от богат и почитан кабулски род седнали зад волана на бащиния си форд. Замаяни от хашиш и френско вино, те блъснали и убили двама съпрузи хазари на пътя за Пагман. Полицаите довели двамата разкаяни младежи и петгодишното сираче на загиналите пред дядо ми, който бил високо уважаван съдия и човек с безупречна репутация. След като изслушал разказа на двамата братя и молбата на баща им за милост, дядо ми заповядал на младежите да отидат незабавно в Кандахар и да се запишат в армията за една година, въпреки че семейството им било успяло някак да ги освободи от военна служба. Баща им протестирал, но не прекалено и в крайна сметка всички се съгласили, че наказанието е може би твърде строго, но справедливо. Колкото до сирачето, дядо ми го приел в собствения си дом и заръчал на другите слуги да го учат на занаят, но да се държат добре с него. Момчето се казвало Али.