Ловецът на хвърчила

След училище ние с Хасан се срещахме, грабвахме някоя книга и хуквахме по заобления като паница хълм северно от къщата на баща ми в квартала Уазир Акбар хан. Върху хълма имаше старо изоставено гробище с редици безименни паметници и трънливи гъсталаци между гробовете. Дъждовете и снеговете на безброй години бяха покрили желязната порта с ръжда и порутили ниските зидове от бял камък. Близо до входа на гробището растеше нар. Веднъж взех един от кухненските ножове на Али и издълбах върху ствола имената ни: „Амир и Хасан, султани на Кабул“. Тия думи официално превърнаха дървото в наша собственост. След училище двамата се катерехме по клоните и беряхме кървавочервените плодове. След като ги изяждахме и избърсвахме длани в тревата, аз четях на Хасан.

Той седеше с кръстосани крака, разсеяно късаше стръкчета трева и по лицето му танцуваха слънчевите лъчи и сенките на листата, а аз му четях истории, които не можеше да прочете сам. Това, че Хасан ще порасне неграмотен като Али и повечето други хазари, било решено още в мига на неговото раждане, може би дори в мига, когато е бил заченат в негостоприемната утроба на Санобар — в края на краищата за какво му е на един слуга да познава писменото слово? Но въпреки своята неграмотност, или може би точно заради нея, Хасан изпитваше влечение към тайнството на думите, изкушаваше се от този загадъчен свят, забранен за него. Четях му стихове и разкази, понякога гатанки, но се отказах от тях, когато разбрах, че умее да ги отгатва далеч по-добре от мен. Затова му четях безобидни истории като злополуките на хитрия Настрадин ходжа и неговото магаре. Седяхме под онова дърво часове наред, докато слънцето почнеше да гасне на запад, а Хасан все настояваше, че светлината ще стигне за още един разказ, за още една глава.