Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— И какво е то? — избоботи каменоядът.
— Ами — блуждаещата светлинка пристъпи от крак на крак, — посланието е тайно.
— Ние тримата сме пратени със същата цел, ау-ау — отвърна нощният дух Чорльо-Морльо, — не се намирате сред случайни хора.
— Възможно е и посланията ни да са едни и същи — предположи дребосъчето Пю-Пю.
— Седни и говори — изръмжа Прас-Фрас-Трас.
Блуждаещата светлинка седна на свободното място.
— Моята родина — започна тя след кратко колебание — се намира доста далече оттук, не съм сигурна дали някой от присъстващите я знае. Името й е Тлеещото тресавище.
— Аууу! — въздъхна възхитено добрият нощен дух. — Прекрасно кътче! Блуждаещата светлинка се поусмихна.
— Да, нали?
— И това ли е всичко? — избоботи Прас-Фрас-Трас. — За какво са те изпратили, Флюп?
— При нас в Тлеещото тресавище — продължи блуждаещата светлинка със запъване — се случи нещо… нещо непонятно… всъщност то продължава да се случва… трудно може да се опише… започна с това, че… И така, в източната част на страната ни има едно езеро… или по-точно го имаше… наричаше се Врящата вода. И така, всичко започна с това, че Врящата вода един ден изчезна… нали разбирате, ей така, няма я!
— Искате да кажете — осведоми се Пю-Пю, — че е пресъхнало?
— Не — отвърна блуждаещата светлинка. — В такъв случай то щеше да е именно едно пресъхнало езеро. Там, където по-рано беше езерото, днес вече няма нищо, нали разбирате, ей така, абсолютно нищо!
— Дупка ли? — изръмжа каменоядът.
— Не, и дупка няма — блуждаещата светлинка придобиваше все по-безпомощен вид, — дупката все пак е нещо, а там няма нищо.
Тримата други пратеници се спогледаха.
— И как изглежда това нищо, ау-ау? — попита добрият нощен дух.
— Точно туй е най-трудното да се опише — въздъхна тъжно блуждаещата светлинка. — Всъщност то изобщо никак не изглежда. То е… то е като… ах, няма думи, с които да го опишеш!
— То е сякаш си сляп, когато го гледаш, нали? — намеси се дребосъчето. Блуждаещата светлинка го зяпна с отворена уста.
— Точно така! — викна тя. — Но откъде… искам да кажа, как така… ама и вие ли знаете за това?…
— Момент! — избоботи каменоядът. — Я кажи, и дотук ли спря?
— Първоначално — да — обясни блуждаещата светлинка. — Ще рече, мястото постепенно ставаше все по-голямо. Някак си започна да изчезва все повече и повече от местността. Един ден изчезна внезапно и прастарият Жаб-Жабок, който живееше с народа си във Врящата вода. Другите жители почнаха да бягат. Но постепенно същото взе да се случва и на други места в Тлеещото тресавище. Понякога в началото то беше съвсем малко, едно нищо, голямо колкото яйце на блатна кокошка. Но тези места се разрастваха. Ако някой, без да иска, стъпеше в тях, кракът му изчезваше… или пък ръката… или каквото беше попаднало вътре. Между другото то не боли… само дето изведнъж някаква част от тялото ти липсва. Имаше и такива, които дори нарочно се хвърляха в Нищото, когато то беше наблизо. То има притегателна сила, на която не можеш да устоиш. Колкото по-обширно е мястото, толкова повече те привлича. Никой от нас не можа да си обясни каква е тази ужасна работа, откъде ни дойде до главата и какво трябва да се направи срещу нея. И тъй като не изчезна от само себе си, а продължи да се разпростира, накрая взехме решение да изпроводим пратеник до Детската царица, за да я помолим за съвет и помощ. И аз съм този пратеник.
Другите трима гледаха мълчаливо пред себе си.
— Ау-ау! — отекна за известно време плачливият глас на добрия нощен дух. — Там, откъдето идвам аз, е съвсем същото. И мен ме пратиха с такава цел… ау-ау!
Дребосъчето извърна лице към блуждаещата светлинка:
— Всички ние идваме от различни краища на Фантазия — изписука то. — Срещнахме се съвсем случайно, но всички носим на Детската царица една и съща вест.
— И това ще рече — изпъшка каменоядът, — че цяла Фантазия е в опасност. Уплашена до смърт, блуждаещата светлинка погледна един след друг останалите.
— Но тогава — извика тя и подскочи — не бива да губим нито секунда повече!
— Ние и бездруго тъкмо искахме да тръгваме — обяви дребосъчето. — Спряхме само да починем заради непрогледната тъма в тази Чуруликаща гора. Но сега, когато и вие сте сред нас, Флюп, бихте могли да ни светите.
— Това е невъзможно! — извика блуждаещата светлинка. — Аз не мога да чакам някой, който язди охлюв. Съжалявам!
— Но той е състезателен охлюв! — каза дребосъчето малко засегнато.
— А освен това, ау-ау — прошепна добрият нощен дух, — иначе няма да ти покажем пътя!
— На кого говорите всъщност? — измърмори каменоядът.